Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Хвърли меча си настрана и тръгна към противника си. Наюр изрева, скочи и замахна. Келхус загледа как върхът на меча се спуска под блестящата слънчева светлина, срещу каменните тераси и кълбестите облаци. Хвана го в дланите си, както се хваща лицето на любим или муха. Изви го и изтръгна дръжката от ръката на Наюр. После пристъпи напред и го удари в лицето. Докато мъжът залиташе назад, дуниайнът приклекна и го подкоси.

Вместо да се запрепъва назад, за да излезе от обсега му, Наюр се претърколи на крака и скочи към него. Келхус се изви назад, сграбчи налитащия скилвенди за полата и врата му, а после го преметна в посоката, от която бе дошъл той самият — по-близо до ръба. Когато Наюр се опита да се изправи, го удари в гърба и го запрати още по-нататък.

Последваха нови удари, докато равнинецът не се превърна повече в подивял звяр, отколкото в мъж, всмуквайки въздух с треперене и размахвайки ръце, оковани в безсмисленост. Дуниайнът го удари силно и той се свлече, удряйки глава в ръба на скалата.

Келхус го вдигна и запрати варварина отвъд ръба, след което го задържа с една ръка увиснал срещу далечната империя. Вятърът развяваше катранената му коса над бездната.

— Давай — изстена Наюр през сополи и слюнка. Краката му се люшкаха над нищото.

Толкова много омраза.

— Но аз казах истината, Наюр. Нуждая се от теб.

Очите на пребития скилвенди се разшириха от ужас. Пусни ме , казваше изражението му. Защото там е покоят.

И Келхус осъзна, че отново е преценил мъжа погрешно. Мислеше го за неуязвим от травмата на физическото насилие, а той не беше. Дуниайнът го беше пребил както мъж бие жена си или баща — детето си. Това събитие щеше да го тормози вечно, не само със спомени, но и с несъзнателно треперене. Още една деградация, която да хвърли в огъня си.

Келхус го издърпа в безопасност и го остави да падне. Още едно прегрешение.

Серуей коленичи под коня си, разплакана — не защото бе спасил равнинеца, а защото не го беше убил.

— Иглита сун тамата! — изплака тя на бащиния си език. — Иглита сун тамата-а-а!

Ако ме обичаше.

— Вярваш ли ми? — попита настоятелно той.

Замаяният скилвенди го изгледа вцепенен от шока, сякаш объркан от отсъствието на гнева си. Надигна се на треперещите си крака.

— Млъкни — каза той на Серуей, макар и да не можеше да отмести поглед от Келхус.

Тя продължи да плаче и да вика нещо на дуниайна. Очите на Наюр се отскубнаха от Келхус и се насочиха към наградата му. Той отиде до нея и мълчаливо я зашлеви с отворена длан.

— Казах млъкни !

— Вярваш ли ми? — попита отново Келхус.

Серуей скимтеше, мъчейки се да преглътне хлиповете си.

Толкова много мъка.

— Вярвам ти — каза Наюр, за момент неспособен да срещне погледа му. Вместо това гледаше Серуей.

Келхус вече знаеше какъв ще е отговорът му, но имаше огромна разлика между това да знаеш едно признание и да го изискаш.

И все пак, когато Наюр най-накрая го погледна, в очите му гореше познатата ярост, при това с почти сексуална интензивност. Ако досега дуниайнът само подозираше, сега вече го знаеше с абсолютна сигурност: този скилвенди беше луд.

— Вярвам, че мислиш , че се нуждаеш от мен, дуниайне. Засега.

— Какво искаш да кажеш? — попита Келхус искрено объркан.

Става все по-непредсказуем.

— Планираш да се присъединиш към тази Свещена война. Да я използваш, за да пътуваш до Шимех.

— Не виждам друг начин.

— Ала при всичките ти приказки за нужда, ти забравяш, че аз съм езичник за инритите — каза Наюр. — Не много по-различен от фанимите, които се надяват да избият.

— Значи вече не си езичник.

— Познал правата вяра? — изсумтя невярващо Наюр.

— Не. Човек, който се е събудил от своя варваризъм. Оцелял от Киют, който е изгубил вяра в обичаите на народа си. Спомни си, че като всички народи, и инритите си мислят, че те са избраните, върхът на онова, което значи да си изправен човек. Лъжи, които ги ласкаят, рядко ще събудят подозрение.

Келхус виждаше, че обхватът на знанието му плаши Наюр. Той се бе опитвал да предпази позицията си като го държи в невежество за Трите морета. Дуниайнът следеше движенията, които оживяваха гримасите му, погледите към Серуей… Ала сега имаше по-важни проблеми.

— Нансурите няма да ги е грижа за подобни истории — каза Наюр. — Те ще видят само белезите по ръцете ми.

Източниците на отрицанието му убягваха на Келхус. Нима равнинецът не искаше да намери и убие Моенгхус?