Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Серуей вдигна глава и усети как зад очите й се забиват ножове. Края тях проблясваха разбити стълбове, както и бягащата ивица на разбита стена. Някакви руини, а отвъд — тъмните пътеки на маслинова горичка. Маслинови горички? Толкова далеч ли бяха стигнали вече?

Тя погледна назад и се изненада от липсата на товарните коне. После, през пелената от прах, съзря голям отряд от конници, които хвърляха сенки в близката далечина. Кидрухилите, с корави лица, решени да ги преследват докрай, размахали дълги мечове под блестящото слънце. Те се изсипаха около разрушения храм и из него. Момичето усети замайване и безтегловност, а после се удари в гърба на Келхус. Конят започна да рита нагоре по стръмнината. Тя мерна накъсаните останки от стената зад тях.

— Мамка му! — чу рева на Наюр. После: — Келхус! Виждаш ли ги?

Дуниайнът не отвърна, но гърбът му се изви и дясната му ръка се вдигна, за да насочи коня в друга посока. Серуей видя брадатия му профил, докато той гледаше наляво.

— Кои са те? — извика в отговор.

И тя видя друга група конници, по-далечни, но носещи се към тях по същия склон. Конят на Келхус ги насочи по допирателната нагоре по стръмнината, ритайки чакъл и прах.

Серуей отново погледна към кидрухилите долу и ги видя как прескачат разрушената стена в накъсани редици. После видя и друга група — трима конници — да изскача иззад няколко дървета и да завива, за да пресече пътя им нагоре по хълма.

— Ке-е-елху-у-ус! — извика тя, борейки се с въжетата, за да привлече вниманието му.

— Не мърдай, Серуей! Стой мирно!

Един от кидрухилите падна от коня си, стиснал стрелата, забила се в гърдите му. Наюр, осъзна момичето, като си спомни сърната, която бе убил. Без да спират, другите двама подминаха падналия си другар.

Първият се изравни с тях и вдигна копие. Наклонът намаля и конете набраха скорост. Кидрухилът запрати копието си над размазаната от бързината им земя и трева.

Серуей примижа.

Но по някакъв начин Келхус се пресегна и го сграбчи във въздуха — все едно беше слива, висяща от дърво. С едно-единствено движение той завъртя копието и го запрати обратно, право в удивеното лице на мъжа. За един зловещ момент тя видя как той залитна на седлото си, а после се свлече и се претърколи на земята.

Другият просто зае мястото му, приближавайки се по-наблизо, сякаш възнамеряваше да се блъсне в тях, с вдигнат и готов за удар меч. Серуей срещна очите му, ярки върху прашното лице, с убийствена, лудешка решителност. Той оголи стиснати зъби и замахна…

Но ударът на Келхус прехапа тялото му като тетивата на някаква огромна обсадна машина. Мечът му проряза пространството между двамата. Кидрухилът изпусна оръжието си и погледна надолу. Черва и кървава каша падаше по седлото и бедрата му. Конят му смени посоката и се спря.

После те се заспускаха по обратната страна на хълма и земята изчезна.

Конят им изцвили отчаяно и се запрепъва, за да спре зад жребеца на Наюр. Пред тях се простираше стръмна пропаст, почти три пъти по-висока от дърветата, растящи в дъното й. Не много голяма, но твърде стръмна за коне. Плетеница от тъмни горички и полета се простираше в мъгливата далечина от другата й страна.

— По цялото било — каза варваринът и обърна коня си.

Спря, когато жребецът на Келхус отново изцвили жално. Преди Серуей да осъзнае какво се случва, ръцете й бяха развързани, а дуниайнът бе скочил на земята. Той я вдигна от седлото и я задържа, докато тя се мъчеше да стъпи на краката си.

— Сега ще се спуснем надолу, Серуей. Можеш ли да го направиш?

Имаше чувството, че ще повърне.

— Но аз не си усещам ръц…

Тогава първият кидрухил превали билото.

— Тръгвай! — извика Келхус и почти я бутна през ръба.

Прашната земя изчезна под краката й и тя започна да се пързаля надолу, ала писъците й бяха удавени от истерично цвилене. Един кон прелетя над главата й и зарита отчаяно в прашна лавина до нея. Серуей заби пръсти, които почти не усещаше, в пръстта и се спря. Конят продължи да пада.

— Движи се, жено, движи се! — извика Наюр отгоре.

Тя го видя как наполовина тича, наполовина се пързаля край нея, изписвайки линия в прахта, която се спускаше във водещата до световъртеж празнина долу. Рискува с една крачка и отново започна да пада. Пребори се да държи краката си изправени под себе си, а гърба — към склона, но се удари в нещо силно и отскочи напред във взрив от пясък, размахала ръце в празния въздух. По някакъв начин успя да се приземи на ръце и колене и за миг й се струваше, че ще успее да спре падането си, но друга скала закачи левия й крак. Коляното й се прилепи до гърдите и тя полетя, одрана и пребита, с главата надолу през облак от прах.