Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Макар Акамиан да подозираше, че нещата са много по-сложни, той каза само:

— Пак си чел, нали?

Последваха роба през поредица от богато извезани платнища, завиха наляво, после надясно, после пак наляво. Въпреки че Прояс бе пристигнал преди няколко седмици, административните помещения, през които преминаха, изглеждаха хаотично подредени, а някъде и само с наполовина разопакован багаж. Това разтревожи Акамиан. Прояс обикновено беше подреден до вманиачаване.

— Хаос и криза — каза Зинемус вместо обяснение. — Още с пристигането му… Повече от половината му хора са навън и се занимават с броене на пилета.

Акамиан си спомни, че броенето на пилета е конрийска алегория за безсмислени начинания.

— Толкова ли е зле всичко?

— По-зле. Той губи играта с императора, Ака. Добре ще е да запомниш и това.

— Може би тогава трябва да изчакам, докато… — започна да казва магьосникът, но вече беше късно.

Старият роб се спря пред входа на много по-голяма стая и вдигна ръка в пресилен жест, който разкри потъмняла от пот подмишница. Влезте на свой риск, казваше лицето му.

Стаята бе по-хладна и по-тъмна. Разнасяше се миризма на ароматно дърво. Около централен огън бяха пръснати килими, които превръщаха земята в уютна бъркотия от аинонски пиктограми и стилизирани картини, извлечени от конрийските легенди. Излегнал се сред множество възглавници, принцът ги гледаше от другата страна на пламтящото огнище. Акамиан незабавно падна на колене и се поклони. Видя тънка нишка дим, издигаща се от малък въглен, хвърлен в огъня.

— Изправи се, схоластико — каза Прояс. — Вземи си възглавница до огъня ми. Няма да искам да целуваш коляното ми.

Престолонаследникът на Конрия носеше само ленена пола, избродирана с герба на неговата династия и народ. Късо подстригана брада, модерна в момента сред младите конрийски благородници, очертаваше лицето му. Изражението му беше празно, сякаш се стараеше да не съди. Големите му очи бяха враждебни, но не и пълни с омраза.

Няма да искам да целуваш коляното ми… Не особено обещаващо начало. Акамиан пое дълбоко дъх.

— Отдавате ми почит отвъд най-големите ми надежди, принце мой, като ми разрешавате тази аудиенция.

— Може би повече, отколкото можеш да предположиш, Акамиан. Никога в живота ми толкова много хора не са се борили за вниманието ми.

— Относно Свещената война ли?

— А за какво друго?

Магьосникът трепна вътрешно. За момент не намери думи.

— Истина ли е, че нападате долината?

— И по-надалеч… Ако мислиш да ме порицаваш за стратегията ми, Акамиан, помисли пак.

— Че какво разбират магьосниците от стратегия, принце мой?

— Прекалено много, мен ако питат. Но пък напоследък всеки срещнат и братовчед му са големи авторитети в стратегиите, нали, маршале?

Зинемус хвърли извинителен поглед към Акамиан.

— Тактиките ти са съвършени, Прояс. Притеснява ме само доколко са уместни .

— А какво искаш да ядем? Чергите, на които се молим?

— Императорът затвори житниците си едва когато ти и останалите велики имена започнахте да плячкосвате.

— Но той ни даваше само трохи, Зин! Достатъчно, за да предотврати бунтове. Достатъчно, за да ни контролира! И нито зрънце повече.

— И все пак, да нападаме инрити …

Прояс се намръщи и размаха ръце.

— Достатъчно! Казваш това, а аз казвам онова, отново и отново. Като никога, предпочитам да чуя какво има да ми каже Акамиан! Чу ли, Зин? Толкова силно ме дразниш вече…

От погледа на Зинемус магьосникът разбра, че Прояс не се шегува.

Толкова променен… Какво се е случило с него? Но още докато си задаваше въпроса, Акамиан разпозна отговора. Прояс страдаше, като всеки човек с велика кауза, от безкрайната размяна на принципи за преимущества. Нямаше триумф без съжаление. Нямаше почивка без обсада. Компромис след напрегнат компромис, докато целият живот на човека не заприличаше на поражение. Това заболяване схоластиците от Завета познаваха добре.

— Акамиан… — каза Прояс, когато той не заговори веднага. — Имам нация на поход за изхранване, армия от бандити за удържане и император за надхитряване. Така че нека оставим учтивостта на джнан настрана. Просто ми кажи какво искаш.

Лицето на Прояс представляваше истинско бойно поле, на което воюваха очакването и нетърпението. Той искаше да види стария си учител, предположи Акамиан, но не искаше да го иска. Това беше грешка.

Неволно поемане на въздух.

— Чудя се дали моят принц все още си спомня на какво го учих преди толкова много години.