Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Сред трясъка на падащи камъни момичето изведнъж спря и осъзна, че варваринът е обгърнал главата й с ръце. Тревогата в погледа му я удиви.

— Можеш ли да стоиш на краката си? — попита я той.

— Не зная — изстена тя.

Къде е Келхус?

Наюр й помогна да седне, но тревогата му вече бе насочена другаде.

— Стой тук — каза рязко. — Не се движи.

Още докато се изправяше, той извади меча си.

Тя вдигна поглед и незабавно й се зави свят. Видя облак от прах, спускащ се надолу, и осъзна, че това е Келхус, който ускоряваше движението си с огромни скокове. Тогава болката в хълбока отново я порази — нещо остро , което превръщаше всяко поемане на въздух в агония.

— Колко? — попита Наюр, когато Келхус се спря в основата на скалата.

— Достатъчно — отвърна той без дори да се задъха. — Няма да ни последват по този път. Ще заобиколят.

— Като другите.

— Кои други?

— Псетата, които ни изненадаха, когато се насочихме към билото. Трябва да са се спуснали надолу в момента, в който завихме встрани от тях, защото видях само изостаналите — ето там, отдясно.

Още докато Наюр казваше това, Серуей чу тропота на копита зад стената от дървета.

Но ние нямаме коне! Няма как да избягаме!

— Какво означава това? — извика тя и изстена, когато болката я наказа.

Келхус коленичи пред нея и божественото му лице закри слънцето. Тя отново виждаше ореола му, блестящото злато, което го разграничаваше от всички други хора. Той ще ни спаси! Не се бой, малки мой, зная, че Той ще ни спаси!

Ала Келхус каза:

— Серуей, когато те дойдат, искам да затвориш очи.

— Но ти си обещанието — каза тя и захлипа.

Той докосна бузата й, а после се отдръпна, без да продума, и зае мястото си до изпънатия встрани скилвенди. Момичето мерна проблясъци на движение от другата им страна, чу сумтенето и цвиленето на свирепи бойни коне.

Тогава първите жребци, облечени в метални доспехи, излязоха от сянката на дърветата под слънчевата светлина, понесли ездачи с бяло-сини туники и тежки ризници. Докато конниците се приближаваха в разпокъсан полукръг, Серуей осъзна, че лицата им са сребърни и също толкова безизразни, колкото тези на боговете. И тя разбра, че те са били пратени — пратени да го защитят! Да предпазят обещанието.

Единият дойде по-близо от останалите и свали шлема си, разкривайки кичури гъста черна коса. Той придърпа две ленти и вдигна сребърната бойна маска от четвъртитото си лице. Беше изненадващо млад и имаше късо подстриганата брада, типична за мъжете от Източните три морета. Аинонец може би, или конриец.

— Аз съм Криятес Ирисас — каза младият мъж на шеик със силен акцент. — Тези набожни, но мрачни типове са рицарите на Атремпус и Мъже на Бивника… Да сте виждали наоколо някакви бегълци или престъпници?

Вцепенена тишина. Накрая Наюр проговори:

— Защо питате?

Рицарят погледна подозрително другарите си, а после се приведе над седлото. Очите му проблеснаха игриво.

— Защото умирам от липса на честен и открит разговор.

Наюр се усмихна.

— Не забравяй какво ти казах — промърмори Зинемус на Акамиан, докато един застаряващ роб ги водеше към огромния павилион на Прояс. — Бъди официален. Бъди внимателен… Той те приема само за да ми затвори устата, нищо повече.

Магьосникът се намръщи.

— Как само се промениха времената, а Зин?

— Ти имаше твърде голямо влияние върху него като дете, Ака, остави твърде дълбока следа. Фанатиците често объркват чистотата с нетърпимост, особено когато са млади.