Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Маршалът изсумтя по биволския начин, който използваше, за да изрази неодобрение.

— Твой ред е, Ака.

Магьосникът огледа лицето му, ала Зин изглеждаше изцяло погълнат от геометрията на фигури и възможности върху дъската. Акамиан се бе съгласил да играят, знаейки, че това ще прогони останалите и ще му позволи да каже на Зинемус какво се е случило в Сумна. Ала бе забравил как бенджуката сякаш изкарва на повърхността най-лошото и у двамата. Всеки път, когато играеха, почваха да се карат като евнуси от някой харем.

Бенджука беше реликва, оцеляла от края на света. Беше се играла в дворовете на Трис, Атритау и Метсонк преди Апокалипсиса почти по същия начин, както сега се изучаваше в градините на Каритузал, Ненсифон и Момемн. Ала не възрастта я отличаваше. Като цяло между игрите и живота имаше обезпокоителна близост и тя никъде не се изразяваше така ясно, както в бенджуката.

Също като живота, игрите се управляваха от правила. Но за разлика от живота, те бяха изцяло подчинени на тези правила. Правилата бяха играта и ако човек играеше по различни правила, тогава просто играеше различна игра. Тъй като фиксирана мрежа от правила определяше значението на всеки ход като такъв, игрите притежаваха яснота, която караше живота да изглежда като пиянска свада. Правилността бе неоспорима, а промените — строго определени; само изходът беше неясен.

Коварството на бенджуката се криеше в липсата на тази строго фиксирана мрежа. Наместо да предоставят неоспорима основа, правилата на играта бяха просто още един ход в самата нея , още една фигура, с която можеше да се играе. И това превръщаше бенджуката в директно отражение на живота — игра, изпълнена с озадачаваща сложност и почти поетична тънкост. Други игри можеха да бъдат описани като променящи се модели от фигури и конкретни резултати, ала бенджуката създаваше история , а всичко, което носеше история, носеше и самата същност на света. Говореше се, че някои хора са свеждали глави над дъската за бенджука и са ги вдигали като пророци. Акамиан не беше сред тях.

Той оглеждаше замислено дъската, търкайки ръце, за да ги стопли. Зинемус се опита да го подразни с гаднярски смях.

— Винаги си толкова кисел, когато играеш бенджука.

— Това е противна игра.

— Казваш го само защото се опитваш твърде силно да спечелиш.

— Не. Казвам го, защото губя.

Ала Зинемус беше прав. „Абенджукала“, класически текст върху бенджуката от ценейски времена, започваше по следния начин: „Докато игрите измерват пределите на интелекта, бенджуката измерва пределите на душата.“ Сложността й бе толкова голяма, че един играч никога не можеше да овладее с ума си дъската и така да принуди противника да отстъпи. Както бе казал и анонимният автор, бенджуката бе като любовта. Никога не можеш да принудиш друг да те обича. Колкото повече се опитваш да се вкопчиш в нея, толкова повече ти бяга. И бенджуката наказваше по сходен начин алчното сърце. Докато други игри изискваха усърдия и хитрост, тя настояваше за нещо повече. Може би мъдрост.

С раздразнено движение Акамиан премести единствения камък сред сребърните фигури — заместител на открадната фигура, или поне така твърдеше Зинемус, от един от робите му. Още един дразнител. Макар че фигурите не бяха нищо повече от начина, по който се използваха, по някакъв начин камъкът обезценяваше играта му, разрушаваше мизерното заклинание, което пълният комплект постигаше.

Защо пък аз да играя с камъка?

— Ако беше пиян — каза Зинемус и отвърна на хода му решително, — щях да разбера защо направи това.

Как можеше да си прави шеги? Акамиан се загледа в разположените по дъската фигури и осъзна, че правилата отново са се променили — този път катастрофално. Той затърси начини да се измъкне, но не видя такива.

Зинемус се усмихна с изражение на победител и започна да подрязва ноктите си с нож.

— Прояс ще се почувства по същия начин — каза той, — когато най-накрая пристигне.

Нещо в тона му накара Акамиан да вдигне поглед.

— Защо?

— Чул си, предполагам, за наскорошната катастрофа.

— Каква катастрофа?

— Плебейската свещена война е била унищожена.

— Моля?

Акамиан бе чул за Плебейската свещена война преди да напусне Сумна. Няколко седмици по-рано, преди пристигането на основните контингенти от Войната, група велики имена от Галеот, Конрия и Велики Аинон бяха решили да потеглят сами срещу езичниците. Наименованието „плебейски“ им бе дадено заради ордата боклуци без господар, които ги следваха. На Акамиан не му бе хрумнало да попита как са се справили. Започна се. Кръвопролитието започна.