Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— На равнината Менгеда — продължи Зинемус. — Езическият сапатишах, Скаурас, е пратил запазените в катран глави на Тарсчилка, Кумрезер и Калмемунис на императора като предупреждение.

— Калмемунис? Имаш предвид братовчеда на Прояс?

— Арогантен твърдоглав глупак! Молех го да не потегля, Ака. Убеждавах, крещях, дори лазех — унижавах се като отрепка! — но псето не пожела да слуша.

Акамиан бе срещал Калмемунис веднъж, в двора на бащата на Прояс. Зашеметяващо самочувствие в съюз с глупост — достатъчно, за да му се догади.

— Като изключим това, че си е мислел, че сам Бог го е подтикнал, защо, смяташ, е тръгнал?

— Защото знаеше, че щом Прояс дойде, той ще се превърне в най-обикновено куче. Никога не прости на принца за инцидента в Паремти.

— Битката при Паремти? Какво е станало?

— Не знаеш ли? Забравям колко време е минало, стари приятелю. Имам много клюки за споделяне.

— По-късно — отвърна Акамиан. — Кажи ми какво е станало при Паремти.

— Прояс нареди да набият Калмемунис с камшик.

— Да го нашибат? — Това силно разтревожи магьосника. Нима старият му ученик се бе променил толкова много? — За страхливост?

Лицето на Зинемус потъмня, сякаш и той споделяше тревогата му.

— Не. За безверие.

— Шегуваш се. Прояс е накарал да нашибат с камшик негов равен за безверие ? Докъде е стигнал фанатизмът му, Зин?

— Твърде надалеч — каза бързо Зинемус, сякаш се срамуваше от господаря си. — Но само за кратко. Бях много разочарован от него, Ака. Сърцето ми беше разбито от факта, че богоподобното дете, което двамата с теб отгледахме, може да се превърне в толкова… краен мъж.

Прояс наистина бе богоподобно дете. В продължение на четирите години, прекарани като дворцов учител в конрийската столица Айокнисус, Акамиан се бе влюбил в момчето… дори повече, отколкото в легендарната му майка. Сладки спомени. Разходките през озарените от слънцето коридори и сенчестите градински пътеки, дискусиите върху история, логика и математика, отговорите на безкрайния порой от въпроси…

— Учителю Акамиан? Къде са отишли всички дракони?

— Драконите са вътре в нас, млади Прояс. В теб .

Сключени вежди. Ръце, стиснати от безсилие. Още един индиректен отговор от учителя му.

— Значи по света вече няма дракони, така ли, учителю Акамиан?

— Но ти си в света, Прояс, нали?

Зинемус бе учител на принца в бойното изкуство и именно по време на постоянните си караници относно момчето, двамата с магьосника започнаха взаимно да се уважават. Колкото и да обичаше Акамиан Прояс, Зинемус — изпитващ преданост, която щеше да му бъде нужна, за да служи на детето, щом то стане крал — го обичаше повече. Толкова много, че когато Зин видя силата на учителя в ученика, той покани Акамиан във вилата си край Менеанорско море.

— Под твоите напътствия детето е помъдряло — каза Зинемус, опитвайки се да обясни невероятното си предложение. Беше огромна рядкост кастови благородници да домакинстват на магьосници.

— А под твоите е станало опасно — отвърна Акамиан.

Двамата откриха приятелството си някъде в последвалия смях.

— Фанатик за известно време? — попита сега той. — Това означава ли, че е възвърнал здравия си разум?

Зинемус се намръщи и се почеса разсеяно по носа.

— Донякъде. Свещената война и познанството му с Майтанет разпалиха наново фанатизма, но сега той е по-мъдър. По-търпелив. По-толерантен към слабостта.

— Пак твоите уроци, предполагам. Какво направи?

— Спуках го от бой.

Акамиан се засмя.

— Напълно сериозен съм, Ака. След Паремти напуснах двора отвратен. Зимувах в Атремпус. Той дойде при мен, сам…

— За да моли за прошка?

Зин пак се намръщи.

— Човек би се надявал, но не. Беше изминал целия този път, за да ме порицае.

Маршалът поклати глава и се усмихна. Акамиан знаеше защо: още като дете, Прояс бе склонен към умилително преувеличение. Да пътува сам двеста мили само за да порицава, бе нещо, което само той би могъл да стори.

— Обвини ме, че съм го изоставил в момента, в който най-много се е нуждаел от мен. Калмемунис и свитата му бяха повдигнали обвинения срещу него, едновременно в шриалския съд и пред краля, и за известно време нещата се разсмърдяха, макар и никога да не е имало истинска опасност.

— Прекрасно знаеш, че просто е искал одобрението ти, Зин — каза Акамиан, потискайки ревността си. — Винаги те е боготворял… по своя си начин… И какво направи ти?

— Изслушах възмутените му думи, доколкото имах търпение. После го отведох до един страничен двор и му хвърлих тренировъчен меч. „Щом искаш да ме наказваш, казах му, накажи ме.“