Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Ирисас вдигна чаша, а после я изпразни в прахта между краката си.

— Нека боговете пият дълбоко, Друсас Акамиан. Нека пият за онзи, който е прокълнат…

Зинемус изруга и изрита огъня. Облак от искри и прах погълна Ирисас. Той залитна назад, извика и инстинктивно заудря косата и брадата си. Зин скочи след него, ревейки:

— Какво каза! Какво каза?

Макар и да бе по-дребен от братовчед си, маршалът го свали на колене, сякаш беше само дете, и го заля с ругатни и плесници. Динчас погледна извинително Акамиан.

— Ние не сме с него — каза той иронично. — Само сме мъртвопияни.

Зенкапа реши, че това е твърде смешно, за да остане седнал. Той се претърколи на земята в сенките зад пъна си, давейки се от смях.

Дори Ирисас се смееше, макар и по насиления начин на съпруг под чехъл.

— Достатъчно! — извика той на Зинемус. — Ще се извиня! Ще се извиня!

Шокиран не само от грубостта на Ирисас, но и от свирепостта на Зин, Акамиан гледаше зяпнал. После осъзна, че никога досега не е виждал маршала в компанията на войниците му.

Ирисас се довлече обратно до столчето си с разрошена коса и черна брада, посивяла от пепелта. Едновременно усмихнат и намръщен, той се наведе към Акамиан. Магьосникът осъзна, че мъжът се покланя, но е твърде мързелив, за да си вдигне задника.

— Наистина се извинявам — каза той, гледайки го с объркана искреност. — И наистина те харесвам, Акамиан, макар че ти си … — той хвърли един бърз поглед към своя господар и братовчед… — проклет магьосник.

Зенкапа отново започна да вие. Въпреки всичко Акамиан също се усмихна и се поклони в отговор. Той осъзна, че Ирисас е от онези мъже, чийто гняв бе твърде своенравен, за да се превърне в център на вманиачаване. Можеше да презира в един момент и да прегръща в следващия, без никакво коварство. Магьосникът бе открил, че подобни мъже неизбежно отразяват почтеността или покварата на господарите си.

— Замаян глупак! — извика Зинемус на Ирисас. — Погледни се! По-разноглед си от маймунски задник!

Последваха нови изблици на смях. Този път Акамиан откри, че не може да се противи на доброто им настроение.

Ала той се смя много повече от другите, виейки така, сякаш е обладан от някакъв демон. Сълзи на облекчение се стичаха по бузите му. Колко време бе минало?

Другите се умълчаха и го гледаха, докато се мъчеше да се успокои.

— Много време — успя да каже накрая Акамиан. Дъхът му бе накъсан, когато издиша. Сълзите внезапно станаха болезнени.

— Твърде много, Ака — отвърна Зинемус и постави дружеска ръка на рамото му. — Но сега си отново сред приятели и поне за известно време си свободен от хрумванията на коварни хора. Тази нощ можеш да пиеш в мир.

Той спа като къпан. Каквато и да бе причината, тежкият запой едновременно усилваше и замъгляваше Сънищата. Начинът, по който се преливаха заваляно един в друг, ги караше да изглеждат не толкова реални и повече като сън, ала страстите, които ги съпровождаха… Те бяха непоносими в най-добрите моменти. С помощта на пиенето ставаха налудничаво интензивни.

Когато Паата, една от слугините на Зинемус, пристигна с леген прясна вода, той вече беше буден. Докато се миеше, Зин подаде захиленото си лице през процепа на палатката и го предизвика на игра на бенджука.

Скоро след това Акамиан се озова седнал с кръстосани крака на тръстикова постелка срещу Зинемус, изучавайки позлатената дъска за бенджука между двамата. Леко хлътнал навес ги пазеше от слънцето, което пламтеше толкова ярко, че лагерът около тях изглеждаше като пустинен пазар, въпреки хладината. Акамиан си помисли, че липсват само камилите. Въпреки че повечето минувачи бяха конрийци от домочадието на Зинемус, той видя всякакви инрити: галеоти, съблечени до кръста и боядисани за някакъв фестивал, който очевидно бъркаше зимата с лято; туниери, носещи нагръдниците си от черно желязо, които изглежда никога не сваляха; и дори един аинонски благородник, чиято сложно надиплена роба изглеждаше определено абсурдна сред купчините намаслени ленени платна и разнородни палатки.

— Трудно е за вярване, а? — каза Зинемус, очевидно по повод невероятното количество инрити.

Акамиан сви рамене.

— Да и не… Бях в Хагерна, когато Майтанет обяви Свещената война. Понякога се чудя дали той призова Трите морета или Трите морета призоваха него .

— Ти си бил в Хагерна ? — попита Зинемус. Изражението му помръкна.

— Да.

Дори срещнах твоя шриах…