Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Вцепенена тишина.

— Аз съм прокълната ! — извика тя. — Не виждате ли? Аз вече съм мъртва! Не ви ли стига това?

Твърде много очи я гледаха. Езменет се извърна и продължи да куцука към Карианския път.

— Курва! — изкрещя някой.

Нещо се удари в темето й. Тя падна на колене. Още един камък отскочи от рамото й. Езменет вдигна ръце, за да се предпази, с мъка се изправи и се опита бързо да продължи напред. Ала сега младежите се бяха струпали около нея и я замеряха с малки речни камъчета. После видя с периферното си зрение как високият вдига нещо голямо колкото дланта му. Стисна челюсти. Ударът накара зъбите й да изтракат, а тя самата залитна и падна на земята. Претърколи се в студената кал, надигна се на четири крака и вдигна едно коляно над пръстта. Малък камък я ужили по бузата и в лявото й око се появиха сълзи, но тя отново се изправи, движейки се колкото можеше по-бързо.

През цялото време всичко бе изглеждало кошмарно реално. Трябваше да се махне с възможно най-голяма скорост. Камъните бяха просто пориви на дъжда и вятъра, безлични препятствия.

Сега обаче Езменет хлипаше неконтролируемо.

— Спрете! — изкрещя тя. — Оставете ме на мира!

— Курва! — изрева свещеникът.

Около нея вече се бе струпала много по-голяма тълпа, която крещеше хули и се навеждаше да събира кал от земята пред краката си.

Вцепеняващ удар близо до гръбнака й. Раменете й се извиха назад. Ръката й се пресегна несъзнателно напред. Взрив в лявото й слепоочие. После пак пръст. Изплю кал.

Спрете! Мо-о-о-оля!

Това нейният глас ли беше?

Нещо малко и остро се прилепи към челото й. Тя вдигна ръце. Сви се като куче. Моля ви. Някой…

Звук на гръмотевица. После нечия огромна сянка закри небето. През сълзи и пръсти тя вдигна поглед и видя покрития с вени корем на кон, а над него — ездач, загледан надолу към нея. Красиво лице с пълни устни. Големи кафяви очи, едновременно гневни и загрижени.

Шриалски рицар.

Дъждът от камъни беше спрял. Езменет хлипаше в калните си длани.

— Кой започна това? — изтътна глас.

— Хей, вие! — изрева свещеникът. — Тези работ…

Шриалският рицар се наведе напред и го удари с облечения си в метална ръкавица юмрук.

— Вдигнете го! — нареди той на другите. — Веднага!

Трима мъже побързаха да помогнат на свещеника да се изправи. От треперещите устни на мъжа капеше слюнка и кръв. Той изхлипа, разкашля се и се огледа със замаян ужас.

— Н-но ти нямаш право! — извика.

— Право? — засмя се рицарят. — Искаш да спорим за право?

Докато той тормозеше свещеника, Езменет се изправи с мъка на крака. Избърса кръвта и сълзите от лицето си, а после се опита да махне калта, засъхнала по вълнената й роба. Сърцето й бумтеше в ушите и тя на два пъти имаше чувството, че ще припадне от липса на въздух. Подтикът да изкрещи почти я надви, не от болка или страх, а от неверие и свирепа ярост. Как се бе случило това? Какво се бе случило?

Тя видя, че шриалският рицар отново удря свещеника, и се изруга, когато потрепери. Защо й беше да изпитва жалост към тази жалка отрепка? Вдиша дълбоко. Избърса още пламтящи сълзи. Успокои се.

С ръце, скръстени пред гърдите, тя се обърна към момчето, което бе започнало всичко. Изгледа го с цялата омраза, която можеше да събере, а после протегна кутрето си пред другите пръсти и го размаха като мъничък фалос. Погледна надолу, за да е сигурна, че е забелязал, а после му се усмихна гадно. Момчето пребледня.

То погледна към шриалския рицар, погълнато от страх и осъзнаване в каква беда е изпаднало, а после към приятелите си, които също бяха забелязали презрителното внимание на Езменет. Две от тях се ухилиха въпреки тревогата си, а едно, обладано от невъзможната и тревожна способност на младите да застават на страната на онези, които са измъчвали само допреди миг, извика:

— Истина е!

— Ела — каза й шриалският рицар и протегна ръка. — Повдига ми се от тези провинциални кретени.

— Кой сте вие? — изграчи Езменет и отново се разрида.

— Кутиас Сарсел — отвърна топло мъжът. — Първи рицар-командир на шриалските рицари.

Тя протегна ръка и той пое татуираната й длан.

Мъже на Бивника се суетяха сред мрака — високи фигури, най-вече скрити в сенките, с изключение на редкия блясък на желязо. Повел мулето си, Акамиан се движеше бързо сред тях. Ярките им очи му обръщаха само най-бегло внимание. Предполагаше, че са привикнали към непознати.

Пътуването го разтревожи. Никога през живота си не си бе проправял път през подобен лагер. Всяка светлинка на огън, край която минаваше, сякаш представляваше отделен свят, изпълнен със собствено забавление или отчаяние. Чуваше носещи се по вятъра откъслеци от разговори, виждаше войнствени лица над пламъците. Носеше се между тези изолирани територии, част от сенчеста процесия. На два пъти изкачи хълмове, които се издигаха достатъчно високо, за да разкрият река Фаюс и струпаните край нея наносни равнини. Всеки път гледката го караше да спре със затаен дъх. Проблясващи огньове продупчваха мрака във всички посоки — по-близките разкриваха платнища и воини, а по-далечните оформяха съзвездия, които блестяха по възвишенията. Преди години Акамиан бе гледал аинонска драма, разиграваща се в амфитеатър близо до Каритузал, и остана поразен от контраста между потъналите в тъмнина зрители и осветените изпълнители под тях. Тук изглежда се разиграваха хиляда такива драми. Толкова много хора, толкова далеч от дома. Тук той можеше да оцени истинската сила на Майтанет.