Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Групата се отдалечаваше все по-напред по пътя.

Езменет прибра сандала в торбата си и започна да ходи без него. Кракът й почти веднага изтръпна. След двадесетина крачки се отвори и първата дупка в чорапа й. Не след дълго той се бе превърнал в дрипава пола около глезена й. Налагаше й се повече да подскача на един крак, отколкото да върви, като постоянно спираше, за да втрие малко топлина в стъпалото си. Не виждаше и следа от останалите. Далеч зад себе си видя група мъже. Те изглежда водеха товарни животни… или бойни коне.

Езменет се молеше да е първото.

Тя следваше Карианския път — останка от Ценейската империя, но поддържана в изправност от императора. Пътят се движеше право през провинцията Масентия, която лятно време хората наричаха Златната Масентия, заради безкрайните й житни поля. Проблемът с Карианския път бе, че се спускаше навътре в Киранейските равнини, вместо да се насочи директно към Момемн. Преди повече от хиляда години той бе свързвал Свещената Сумна с древния Ценей. Сега го поддържаха само дотам, докъдето служеше на Масентия. Езменет бе чувала, че след като пресече много по-важния Понски път, водещ към Момемн, той прелива в пасища.

Въпреки това отклонение към вътрешността на страната обаче, тя бе избрала тази посока след много внимателно обмисляне. Въпреки че нито можеше да си позволи, нито да разчита карти, и въпреки че никога преди не бе стъпвала извън Сумна, Езменет познаваше в детайли както този, така и много други пътища.

Всички проститутки ценяха качествата на клиентите според вкусовете си. Някои предпочитаха едри мъже, други — дребни. Някои ценяха свещениците с техните изнежени ръце, докато за други предпочитани бяха войниците и грубоватата им увереност. Но Езменет винаги бе ценяла повече от всичко друго опита. Онези, които бяха страдали, които бяха надмогнали трудности, които бяха видели далечни или невероятни неща — тях предпочиташе тя.

Като по-млада, бе правила любов с такива мъже и си бе мислила: Сега съм част от онова, което са виждали. Сега съм повече, отколкото бях преди. Когато ги заливаше с въпроси впоследствие, го правеше, за да научи повече за това свое израстване, а не толкова от любопитство. Те я оставяха, олекнали откъм сребро и семе, но тя се убеждаваше, че са взели някаква част от нея със себе си, че по някакъв начин се е разширила, че тя, Езменет, се крие зад очи, които гледат и воюват със света.

Няколко души я бяха излекували от тази вяра. Например старата курва Пираша, която щеше да умре от глад, ако не бе щедростта й.

— Не, миличко — каза й тя веднъж. — Когато жените потопят чаша в мъжете, в нея остава само онова, което вече е било откраднато.

Също и един кидрухилски конник, когото си мислеше, че обича, и който дойде при нея за втори път, без да си спомня първия.

— Трябва да грешиш! — възкликна той. — Щях да си спомням подобна красавица!

След това роди дъщеря си. Спомняше си как не дълго след раждането мислеше, че то е било символ на края на заблудите й. Сега обаче знаеше, че просто е белязало преминаването от една група самозаблуждения към друга. Смъртта на дете: това бележеше края на самозалъгването. Да събираш малки дрехи във вързоп, да го дадеш на бъдещата родилка от долния етаж, изричайки мили думи, за да не се чувства — тя! — смутена…

Голяма част от глупостта й бе умряла с нейната дъщеря, и много горчилка се беше родила. Но Езменет не бе склонна към омраза като много други. Макар да знаеше, че това я омаловажава, тя продължи да засища глада си за истории от света и продължаваше да цени най-добрите разказвачи. Обвиваше краката си около тях… с радост. Преструваше се, че наистина изпитва същата страст като тях и понякога, като се има предвид странният начин, по който преструвките така често се смесваха с реалността, това наистина се случваше. После, когато интересът им се оттегляше в тъмния свят, от който бяха дошли, те ставаха непробиваеми. Дори по-нежните й клиенти изглеждаха опасни. Езменет бе открила, че много мъже крият в себе си някаква бездна — място, достъпно само за други мъже.

Тогава започваше истинското съблазняване.

— Кажи ми — мъркаше тя понякога, — какво си виждал, което да те превърне в нещо повече… повече от другите?

Повечето намираха въпроса й за забавен. Други бяха объркани, подразнени, незаинтересовани или дори разярени. Една рядка шепа, сред тях и Акамиан, го намираха за пленителен. Ала всеки отговаряше. Мъжете имаха нужда да бъдат нещо повече. Именно за това, смяташе тя, толкова много от тях се отдаваха на хазарт: искаха и пари, разбира се, но също така копнееха за демонстрация, за знак, че светът, боговете, бъдещето — някой — по някакъв начин ги е отличил сред другите.