Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Тогава Езменет съзря нещо, което преди бе само неясна ивица на хоризонта, изплуваща тук-таме над задръстените стени на Сумна: околностите на града, бледи като зимата и ширещи се докъдето погледът й стигаше. И над тях видя късното следобедно слънце, разпростряло светлината си над земята като над вода.

Един колар замахна с камшика си до ухото й и тя отскочи настрани. Каруцата изскърца до нея, теглена от хилави волове. Мъжът й се ухили с беззъба усмивка.

Езменет се загледа в татуировката, нагло разпъната на опакото на лявата й длан. Белегът на нейния занаят. Знакът на Гиера, въпреки че самата тя не беше жрица. Шриалските служители настояваха всички блудници да бъдат татуирани с пародия на свещените символи, носени от храмовите проститутки. Никой не знаеше защо. Може би за да се заблуждават по-лесно, че успяват да заблудят боговете, предполагаше Езменет. Тук навън, без стени, без заплахата от шриалския закон, татуировката й се струваше нещо различно.

За момент обмисли дали да не извика след коларя, но докато той се отдалечаваше, очите й бяха привлечени от пътя, който се движеше в съвършена права линия по начупения пейзаж, като хоросан между напукани тухли. Скъпа Гиера, какво правя!

Откритият път. Акамиан някога й бе казал, че той е като нишка, завързана за врата му, която го задушава, ако не я следва. Тя почти копнееше да изпитва същото. Можеше да разбере усещането да бъде влачена в някаква посока. Вместо това на нея й изглеждаше като дълго падане, при това без стени наоколо. Виеше й се свят дори само докато го гледаше. Каква си глупачка! Това е просто път!

Вече хиляда пъти си бе повторила плана. Защо се боеше сега? Езменет не бе ничия съпруга. Носеше кесията си между краката си. Както се изразяваха войниците, тя щеше да продава праскови по пътя към Момемн. Мъжете може и да се намираха на половината път между жените и боговете, но гладът им бе като на зверове.

Пътят щеше да е милостив. В крайна сметка тя щеше да намери Свещената война. А сред Свещената война щеше да намери Акамиан. Щеше да го ощипе по бузата и да го целуне, най-накрая като спътник по пътя.

След това щеше да му каже какво се е случило, да му разкрие опасността.

Дълбока глътка въздух. Усети на езика си прах и студ.

Започна да върви, а крайниците й бяха толкова леки, че можеха всеки миг да затанцуват. Скоро щеше да се мръкне.

Езменет продължи да върви дори след падането на нощта, опиянена от невъобразимостта на това, което вършеше. На няколко пъти дори се затича сред тъмните полета, а краката й шумоляха през замръзналата трева. С протегнати ръце, тя танцуваше под Гвоздея на Небесата.

Студът бе твърд като желязо, пространствата — безкрайни. Тъмнината бе освежаваща, сякаш зимният бръснач бе изчегъртал от нея гледките и миризмата. Толкова различно от влажния мрак на Сумна, където мастилените усещания омърсяваха всичко. Тук, в студа и чернотата, пергаментът на света беше празен. Тук сякаш бе началото на всички неща.

Езменет едновременно се наслаждаваше и потреперваше при тази мисъл. Акамиан веднъж й бе казал, че Консултът вярва горе-долу в същото.

В крайна сметка напредването на нощта я отрезви. Тя си напомни за изморителните дни, които й предстояха, за тревожната цел, която следваше.

Някой следеше Акамиан.

Не можеше да мисли за това без да си спомни и нощта с непознатия. Понякога й се повдигаше. При всяко мигване виждаше в ума си катрана, който бе семето му. Друг път ставаше много студена, докато си припомняше и преценяваше всяка промълвена дума, всеки жилещ оргазъм с безстрастието на бирник. Трудно й беше да повярва, че тя е била тази курветина, изменчива и измамна… Ала знаеше, че е била.

Не предателството й я изпълваше със срам. Езменет знаеше, че Акамиан няма да я вини. Не, срамът й идваше от онова, което бе почувствала, не от онова, което бе извършила.