Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Акамиан огледа още малко картата, вкусвайки от чая си през надигащата се пара. Той бе топъл в стомаха му и му даваше енергия срещу утринния студ. Осъзна, че изпуска нещо. Беше забравил…

Ръката му трепереше, докато пишеше:

ИНРАУ

под „Майтанет“. Той ли те уби, мило момче? Или аз?

Отблъсна тези мисли с тръсване на главата. Не отдаваше нужното уважение на Инрау като скърбеше за него, а още по-малко като се гърчеше в самосъжаление. Така не мъстеше за нищо. Ако искаше да плати за стореното, трябваше да намери онова, което се криеше тук , на тази страница. Аз не съм му баща. Трябва да бъда това, което съм: шпионин.

Той често правеше подобни карти — не защото се безпокоеше, че може да забрави нещо, а защото се тревожеше, че има опасност да подмине нещо. Беше открил, че изписването на връзките често предлага насоки към други възможни връзки. И нещо повече, в миналото това просто упражнение често се бе оказвало ценен пътеводител за търсенията му. Критичната разлика този път обаче бе, че вместо да изписва имена на личности и връзките им с някакъв мижав заговор, тази карта бележеше велики фракции и връзките им със Свещената война. Мащабът на подобна мистерия, залозите, многократно надвишаваха всичко, с което се бе сблъсквал преди… ако се изключеха сънищата му.

Дъхът му секна.

Прелюдия към Втория апокалипсис? Възможно ли е?

Очите на Акамиан се върнаха на „Консулта“, изолиран в ъгълчето си, и осъзна, че картата вече му е разкрила нещо ново. Ако Консултът все още се таеше в Трите морета, те трябваше да са свързани някак с всичко това. Нямаше начин да останат встрани от подобни епични събития. Къде тогава щяха да се крият?

Очите му неизбежно бяха привлечени към

МАЙТАНЕТ

Акамиан отпи отново от чая си. Кой си ти, приятелю? Как мога да разбера кой си?

Може би трябваше да се върне в Сумна. Може би можеше да поправи нещата с Езменет, да види дали тя ще прости на глупака крехката му гордост. Най-малкото можеше да се погрижи да й покаже, че…

Акамиан бързо пусна очуканата си чаша, сграбчи перото и надраска:

ПРОЯС

между „Майтанет“ и „Свещена война“. Защо не се бе сетил по-рано?

След като се сблъска с Прояс на стъпалата под шриаха, Акамиан бе научил, че принцът е станал един от доверениците на Майтанет. Това не го изненада. В годините, последвали обучението с Акамиан, Прояс се бе изпълнил с твърдоглава набожност. За разлика от Инрау, който се посвети на Хилядата храма, за да може да служи по-добре, Прояс прегърна Бивника и Късния пророк, за да съди по-добре… или поне така смяташе Акамиан. Споменът за последното писмо на Прояс, което бе хвърлило и бездруго спорадичната им кореспонденция на кладата, още го жилеше.

Знаеш ли от какво ме боли най-много, когато те погледна, стари учителю? Не от факта, че си богохулник, а от мисълта, че някога съм обичал богохулник.

Как можеш да се върнеш назад след такива сурови думи? Ала Акамиан знаеше, че трябва да го направи, поради най-добрите и най-лошите причини едновременно. Трябваше да построи мост през бездната между двамата не защото все още обичаше Прояс — забележителните хора често предизвикваха подобна обич, — а защото му трябваше път към Майтанет. Нуждаеше се от отговори, не само за да усмири сърцето си, но и, може би, за да спаси света.

Как само щеше да му се смее Прояс, ако му кажеше това… Нищо чудно, че Трите морета смятаха Завета за побъркан!

Акамиан стана и изля остатъка от чая си в съскащия огън. Погледна картата си от взаимовръзки за последен път и обмисли обширните празни пространства между тях, чудейки се как ли могат да бъдат изпълнени.

Събра принадлежностите си, натовари ги на гърба на мулето и продължи самотното си пътуване. Судика остана зад гърба му без нищо отличително — още хълмове, още камениста земя…

Езменет вървеше в мрака заедно с другите, а сърцето й туптеше учестено. Усещаше извисяващата се над главата й тежест на Портата на пороя, сякаш тя бе чук, който съдбата бе държала хиляда години в очакване на нейното бягство. Езменет огледа лицата около себе си, ала видя там само умора и скука. За тях излизането от града не изглеждаше значимо. Тя предполагаше, че тези хора бягат от Сумна ежедневно.

За един абсурден момент осъзна, че се страхува за страха си. Ако бягството от Сумна не означаваше нищо, дали това не значеше, че целият свят е затвор?

Тогава внезапно откри, че от очите й капят сълзи. Спря се, загледана във високите кули, които се издигаха над нея. После се огледа около себе си, дишайки дълбоко, без да обръща внимание на проклятията на онези зад нея. Войниците, облегнали се от двете страни на тъмната паст на портата, гледаха онези, които влизаха в града, но не задаваха въпроси. Хора, движещи се пеша, в коли или на гърба на кон, се блъскаха около нея. От двете страни на пътя тънка редица търговци хвалеше стоките си с надеждата да спечели от глада на скитащите.