Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Оцелях, Ака. И не оцелях.

Езменет се приведе над момичето и му показа златния талант.

— Заповядай — каза тя и го притисна в малката длан.

Толкова прилича на дъщеря ми.

Седнал сам на гърба на мулето, Акамиан се спусна в долината Судика. Бе избрал този маршрут южно от Сумна към Момемн без конкретна причина, или поне така си мислеше, с надеждата единствено да избегне гъсто населените земи близо до брега. Судика не бе населена от доста дълго време. Сега тя бе дом само на овчари, овцете им и руини.

Денят беше ясен и изненадващо топъл. Нансур не беше суха страна, ала климатът й винаги напомняше на Акамиан за суша. Населението бе плътно струпано около реките и бреговете, оставяйки обширни територии, които бяха негостоприемни само заради уязвимостта си срещу скилвендите.

Судика бе едно такова място. Според прочетеното от Акамиан, в дните на Киранеас това била една от големите провинции, родно място на генерали и управляващи династии. Сега имаше само овце и полузаровен камънак. В която и страна да се озовеше Акамиан, изглежда винаги намираше места като тези — места, които дремеха, които сънуваха древни времена. Мнозина в Завета споделяха този навик, тази дълбока и натрапчива склонност към разбити монументи от думи и камък — толкова дълбока, че често се озоваваха сред разрушени храмове или в библиотеката на някой учен домакин без да си спомнят как са стигнали там и какво търсят. Това ги бе превърнало в хроникьорите на Трите морета. За тях да бродят сред разрушени стени и съборени стълбове, или сред думите на някой древен договор, беше начин да пътуват в мир с другите си спомени, да бъдат един човек вместо двама.

Най-известната забележителност на Судика бяха руините на храма-крепост Бататент. На Акамиан му отне известно време в катерене на хълмове и прекосяване на шубраци, преди да достигне сянката му. Огромните назъбени стени бяха напълно сринати. Мястото носеше белези на разграбване, защото яркият варовик и гранитът липсваха изцяло. Единственото останало от вътрешността на храма бяха редиците масивни колони, за които Акамиан предполагаше, че са твърде тежки, за да бъдат свалени и извлечени до брега. Бататент — едно от малкото укрепления, преживели колапса на Киранеас по време на Първия апокалипсис, убежище за всички, бягащи от ловните отряди на скилвендите и сранките. Покровителствена длан, свита около крехката светлина на цивилизацията. Акамиан бродеше из мястото, удивен от връзката между стария камък и собственото му познание. Върна се при мулето си чак когато спускащият се мрак го накара да се разтревожи дали ще намери пътя.

Тази нощ той просна одеялото си и спа под стълбовете, откривайки тъжен уют в начина, по който горещината на слънцето не искаше да си тръгне от вкочанения от зимен студ камък.

В съня си видя онзи ден, в който всяко дете бе мъртвородено, деня, когато Консултът, обърнат в бягство към черните укрепления на Голготерат от нечовеците и древните норсираи, отприщи върху света празнота, ужасяваща и абсолютна: Мог-Фарау, Не-бога. В съня си Акамиан гледаше през изпълнените с болка очи на Сесуата как величие след величие изгасват завинаги. И се събуди, както винаги се будеше, свидетел на края на света.

Той изми косата и брадата си в един близък поток, намасли ги и се върна при скромния си лагер. Осъзна, че скърби не само за Инрау, но и за загубата на старата си самоувереност. Безбройните запитвания го бяха превели през лабиринта от офиси в Хилядата храма… доникъде. Обсъжданията му с най-различни шриалски функционери често се връщаха, за да обсебят мислите му, и в тези спомени свещениците му изглеждаха още по-високи и тънки като вейки, отколкото бяха в действителност. Мнозина сред тях бяха тревожно проницателни, както и упорито отдадени на официалното обяснение за смъртта на Инрау: самоубийство. Акамиан знаеше, че последното му отчаяно решение — да им предложи злато срещу истината — се бе оказало абсолютна глупост. Какво си бе мислел? В паниците, от които те пиеха вино, имаше повече злато, отколкото той можеше изобщо някога да си представи. Пред богатствата на Хилядата храма Друсас Акамиан беше просто просяк. Както и пред могъществото на Майтанет.

Откак научи за смъртта на Инрау, той се движеше сякаш през мъгла, обладан от това вътрешно свиване, което бе изпитвал като дете, когато баща му го караше да намери старото въже, което използваше за бой. „Намери въжето“, скърцаше гласът и церемонията започваше: треперещи устни, треперещи ръце, сключващи се около жестокото въже…