Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Кой си ти? — попита Езменет предпазливо. Прочисти гърло.

Без да продума, мъжът пристъпи напред и застана до леглото й. Беше висок, изваян като статуя и носеше черно като въглен палто над посребрената си ризница, както и черна туника. Нов клиент , помисли си тя, загледана в лицето му с невинността на току-що събудения. Красив нов клиент.

— Дванадесет таланта — каза жената и се надигна от чаршафите. — Или половин сребърник, ако…

Той я зашлеви — силно . Главата й отскочи назад и настрани. Езменет падна по лице на пода.

Мъжът се изкиска.

— Ти не си курва за дванадесет таланта. Категорично не си.

Ушите й звънтяха. Тя застана на четири крака и панически се издърпа назад, опирайки гръб в стената.

Мъжът седна на ръба на грубо скованото й легло и започна да сваля кожените си ръкавици пръст по пръст.

— Въпрос на етикет е никога да не започваш нови взаимоотношения с лъжи, курво. Така се стига до неприятни прецеденти.

— Ние имаме ли взаимоотношения? — попита тя прегракнало. Цялата лява страна на лицето й беше изтръпнала.

— Да, чрез един общ познат.

Очите му се задържаха за момент върху гърдите й, а после се насочиха между бедрата. Езменет разтвори още малко колене, сякаш случайно, заради изтощението.

— И кой може да е той? — попита тя привидно спокойно, докато сърцето бумтеше в гърдите й.

Мъжът се загледа между краката й, безсрамен като робовладелец.

— Един схоластик на Завета — той вдигна поглед, сякаш откъсвайки се от съзерцание — на име Друсас Акамиан.

Ака. Ти знаеше, че това ще стане.

— Познавам го — каза Езменет предпазливо, овладявайки желанието си отново да попита мъжа кой е той.

Не задавай въпроси. Невежеството е живот.

Вместо това каза:

— Какво искаш да знаеш?

Остави коленете си да се раздалечат още повече. Бъди курва…

— Всичко — отвърна мъжът и се подсмихна с премрежени клепки. — Искам да знам всичко и да науча за всеки, когото той е познавал.

— Това ще ти струва пари — каза тя, опитвайки се да придаде сила на гласа си. — И двете ще струват пари.

Трябва да го продадеш.

— Защо ли не съм изненадан? Ах, търговията. Тя прави всичко толкова праволинейно, нали? — Той си затананика нещо под нос, докато бъркаше в кесията си. — Ето… Единадесет медни таланта. Шест, за да предадеш тялото си, и пет, за да предадеш схоластика. — Свирепа усмивка. — Честна оценка на относителната им стойност, не мислиш ли?

— Половин сребърник, минимум — каза тя. — За всяко от двете.

Пазарлък… Бъди курва.

— Какво самомнение! — отвърна той, но въпреки това бръкна с два бледи пръста отново в кесията. — А какво ще кажеш за една от тези ?

Езменет погледна блестящото злато с искрен глад.

— Ще свърши работа — каза с пресъхнала уста.

Мъжът се усмихна широко.

— Предполагах нещо такова.

Монетата изчезна и той започна да се съблича, като през цялото време я гледаше със свирепа искреност, докато тя прибързано палеше свещи срещу вечерния мрак.

Когато моментът дойде, в близостта му имаше нещо животинско, миризма или горещина, която говореше направо на тялото й. Той хвана лявата й гърда с тежка и груба ръка и всички илюзии, които бе имала, че ще използва страстта му като оръжие, се изпариха. Присъствието му бе всепомитащо. Когато я спусна върху леглото, Езменет се изплаши, че ще припадне.

Угоди му…

Той коленичи пред нея и без никакво усилие придърпа вдигнатите й разтворени крака над бедрата си. Тя осъзна, че изпитва болезнен копнеж за момента, от който се беше бояла допреди миг. После той влезе. Езменет извика. Какво ми причинява? Какво прави…

Мъжът започна да се движи. Контролът му върху тялото й бе нечовешки. Скоро задъханите моменти започнаха да се преливат един в друг. Когато я галеше, кожата й беше като вода, оживяла от тръпки, които преминаваха през самата й същност. Езменет започна да се извива, да тласка тялото си към него с отчаяние, стенейки през стиснати зъби, опиянена от кошмарен екстаз. За премрежените й от сластна болка очи той изглеждаше като пламтящ център, който се сливаше с нея, изпълваше я с екстаз след екстаз, пронизване след пронизване. Отново и отново той я водеше до звънтящия ръб на върха, само за да спре и да й задава въпроси, безкрайни въпроси…

— И какво точно каза Инрау за Майтанет?

— Не спирай… Моля те!

— Какво каза той?

Дай му истината.

По-късно тя си спомняше как се бе опитвала да придърпа лицето му до своето, стенейки: