Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Ако Инрау наистина се бе самоубил, тогава Акамиан беше неговият убиец.

Намери въжето, Ака. Намери го веднага.

Изпита облекчение, когато Заветът го инструктира да отпътува към Момемн и да се присъедини към Свещената война. Със загубата на Инрау, Наутцера и другите членове на Кворума бяха изоставили неясните си надежди да проникнат в Хилядата храма. Сега искаха от него да следи Алените кули… отново. Колкото и да го жилеше иронията, той не се възпротиви. Беше дошло времето да продължи нататък. Сумна само потвърждаваше заключение, което той не можеше да понесе. Дори Езменет започна да го дразни. Подигравателни очи и евтина козметика. Безкрайното чакане, докато тя доставяше удоволствие на други мъже. Със същата лекота, с която разбуждаше плътта му, езикът й оставяше мислите му студени и пълни с несигурна жлъч. И все пак от мисълта за нея го болеше… вкусът на кожата й, горчива от парфюма…

Магьосниците не бяха свикнали с жени. Техните мистерии бяха на по-ниско ниво, достойни за презрението на образованите хора. Ала мистерията на тази жена, на тази блудница от Сумна, разбуждаше у него страх, вместо презрение. Страх и копнеж. Но защо? След смъртта на Инрау той се нуждаеше най-вече от разсейване, а тя упорито отказваше да се превърне в това разсейване. Точно обратното. Неспирно го разпитваше за подробности от ежедневието му, спореше — повече със себе си, отколкото с него — за значението на всяко безсмислено нещо, което той научаваше. Конспирациите, които виждаше, бяха толкова безочливи, колкото и абсурдни.

Една нощ той й го каза в прав текст с надеждата да я накара да млъкне поне за малко. Езменет се сепна, но когато заговори, в гласа й имаше умора, която многократно надвишаваше неговата, а в гласа й звучаха нотки на човек, когото раната, нанесена от дребнавостта на друг, е принудила да говори искрено:

— Това е само игра, която играя, Акамиан… В игрите има истина.

Той остана да лежи в мрака, погълнат от вътрешен смут, с чувството, че ако можеше да разплете болката си по нейния начин, щеше да се разпадне на прах. Това не е игра. Инрау е мъртъв. Мъртъв!

Защо тя не можеше… да бъде такава, каквато той я искаше? Защо не можеше да спре да ляга с други мъже? Той нямаше ли достатъчно злато за нея?

— Не и ти, Друсас Акамиан — извика веднъж тя, когато той й предложи пари. — С теб няма да си играя на курва!

Думи, които едновременно го бяха изпълнили с възторг и го бяха опустошили.

Веднъж, когато се върна в жилището й и не я видя седнала на прозореца си, той рискува да се качи до вратата й, тласкан от някакво срамно любопитство. Каква е, когато е с другите? Същата ли е като с мен?! Чуваше стоновете й под някакво сумтящо тяло, скърцането на леглото й под ритъма на тласкащи слабини. И сякаш сърцето му спря. Студена от пот кожа и звънтене в ушите.

Той постави изтръпнали пръсти на вратата. Там, от другата страна… Тя бе там, неговата Езми, с крака, обвити около друг мъж, с гърди, блестящи от неговата пот. Спомняше си как потръпна, когато тя достигна оргазма си, и как си помисли: Този вик е мой! Мой!

Ала той не притежаваше нищо от нея. Може би за пръв път наистина осъзна това. И все пак в главата му се въртеше само едно: Инрау е мъртъв, Езми. Само ти ми остана.

Акамиан чу как мъжът се отдръпна с пълзене от нея.

— Ммммм — изстена Езменет. — Ах, Калустрас, невъобразимо надарен си за стар войник. Какво бих правила без този твой дебел чеп, мм?

Отвърна й нисък мъжки глас:

— Сигурен съм, че имаш достатъчно, за да храниш обилно пичката си, мила.

— Само трохи. Ти си моят банкет.

— Кажи ми, Езми, кой беше онзи мъж тук последния път, когато дойдох? Друга троха?

Акамиан положи влажна буза върху вратата. Студена задъхана болка.

Тя се засмя.

— Някой е бил тук, когато си влязъл ? В името на боговете, надявам се, че не.

Той почти чу как мъжът се усмихва и клати глава.

— Глупава курва — каза той. — Сериозен съм. Така ме изгледа, докато излизаше през вратата… Почти очаквах да ми направи засада по обратния път към казармата.

— Ще си поговоря с него. Понякога е… ревнив.

— Ревнив от курва?

— Калустрас, тази твоя кесия е толкова пълна… Сигурен ли си, че не искаш да похарчиш още?

— Боя се, че похарчих всичко в друго отношение… Но може би ако поразклатиш кесията ми, ще изпадне нещо.

Момент на бездиханна тишина. Тихи пляскащи звуци.

Езми прошепна нещо едва доловимо, но Акамиан бе сигурен, че е чул: