Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Някои проститутки толкова мразеха работата си, че търсеха болка и наказание при всяко съвкупление. Езменет обаче се числеше към онези, които можеха от време на време да се смеят за това, че им плащат да си доставят удоволствие. Защото то принадлежеше само на нея, независимо с кого си играеше.

Но не и онази нощ. Удоволствието тогава бе по-наситено откогато и да било преди. Тя го беше изпитала. Изстенала. Изтреперила. Но не го беше притежавала. Тялото й беше белязано онази нощ. И това я засрамваше до ярост.

Често се овлажняваше при мисълта за гърдите му, притиснати към корема й. Понякога се изчервяваше и напрягаше при спомена за оргазмите си. Който и да бе той, каквото и да представляваше, беше взел тялото й в плен, бе поел контрола над собствеността й и я бе преправил не по свой образ, а в образа на онова, което му трябваше в момента. Безкрайно възприемчива. Безкрайно покорна. Безкрайно благодарна.

Ала докато тялото й грабеше сляпо, умът й избираше преценяващо. Езменет бързо осъзна, че ако непознатият знае за нея, трябва да знае и за Инрау.

А ако е знаел за Инрау, просто нямаше начин смъртта на момчето да е била самоубийство. Затова тя трябваше да намери Акамиан. Вероятността Инрау да се е самоубил, почти го бе прекършила.

— Ами ако е истина, Езми? Ако наистина се е убил сам?

— Не е истина. Достатъчно, Ака. Моля те.

— Направил го е!… О, скъпи богове, мога да го почувствам! Аз го издърпах до място, където можеше само да предаде някого. Мен или Майтанет. Не виждаш ли, Езми? Принудих го да изправи обич срещу обич!

— Ти си пиян, Ака. Страховете ти винаги те превземат, когато си пиян.

— О, богове… Аз го убих.

Колко кухи бяха опитите й да го успокои: вдървена рецитация, породена от клюмащо търпение, породено от неясното подозрение, че той се самонаказва само за да си осигури съчувствието й. Защо беше толкова студена? Толкова себична? В един момент дори се усети, че презира Инрау, обвинявайки го за напускането на Акамиан. Как бе възможно да мисли подобни неща?

Но това щеше да се промени. Много работи щяха да се променят. По някакъв невъзможен начин сега тя имаше роля в събитията, каквито и да бяха те. И щеше да им бъде равностойна.

Не ти го уби, обич моя. Знам това!

Освен това знаеше кой е убиецът. Предполагаше, че странникът може да е дошъл от някоя от школите, но по някакъв начин знаеше, че случаят не е такъв. Онова, което Езменет бе изстрадала, идваше отвъд Трите морета. Консултът. Те бяха убили Инрау и те я бяха поругали.

Консултът.

Колкото и ужасяваща да бе тази догадка, тя носеше и оживление. Никой, дори Акамиан, не бе виждал Консулта от векове. А ето, че тя … Ала Езменет не мислеше много за това, защото когато го правеше, започваше да се чувства… късметлийка. А не можеше да понесе това.

Затова си повтаряше, че пътува заради Акамиан. И в моментите, когато изпускаше контрола, си се представяше като герой от Сагите, като Гинсил или Исилка — жена, впримчена смъртоносно в машинациите на съпруга си. Струваше й се, че пътят пред нея пее с тайно очарование, сякаш скрити свидетели на героизма й следят всяка нейна стъпка.

Потрепери в наметалото си. Дъхът й се трупаше на облаци пред лицето. Тя вървеше, замислена над хладното очакване, което съпровождаше толкова много зимни утрини. Светлината на зората идеше бавно.

Към средата на сутринта Езменет стигна до една крайпътна странноприемница, където се забави с надеждата да се присъедини към малка група пътешественици, които се събираха на двора. Двама старци с гърбове, превити под огромни чували сушени плодове, чакаха заедно с нея. По мръщенето им тя предположи, че са видели татуировката на опакото на дланта й. Изглежда всички знаеха, че Сумна дамгосва своите курви.

Когато групата най-накрая тръгна по пътя, Езменет я последва колкото се може по-ненатрапчиво. Водеше ги малка група от синекожи свещеници, последователи на Джукан, пеейки леки песни и звънтейки с малки цимбали, закачени на пръстите им. Неколцина от останалите се присъединиха към пеенето, но повечето се движеха отделно, мърморейки си тихо един на друг. Езменет видя как един от старците говори с коларя на една каруца. Мъжът се обърна и я изгледа с онзи празен поглед, който бе виждала така често: погледа на човек, който копнее за онова, което трябва да ненавижда. Той отмести очи, когато тя се усмихна. Рано или късно, Езменет знаеше, че коларят ще си измисли оправдание да говори с нея.

И тогава щеше да се наложи да вземе решение. Изведнъж една каишка на левия й сандал се скъса. Тя успя да завърже двете половини на възел, но те деряха кожата под вълнените й чорапи. Избиха й пришки и скоро Езменет куцаше. Тя изруга коларя, задето не се сеща да побърза. Цветисто изруга и обичая, който забраняваше на жени да носят ботуши в Нансуриума. После възелът също се скъса и колкото и да се опитваше, не можа да поправи каишката.