Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Такава многочисленост. Как можем да се провалим?

Акамиан се замисли над това „ние“ за известно време.

На запад различаваше виещата се линия на стените на Момемн, чудовищните му кули, озарени от светлината на факли. Той зави към тях. Земята ставаше все по-оголена и отъпкана, колкото повече се приближаваха към него. Рискувайки светлината на няколко конрийски огъня, магьосникът попита къде може да намери контингента от Атремпус. Прекоси скърцащ мост над затлачените води на един канал. Накрая откри лагера на стария си приятел Криятес Зинемус, маршалът на Атремпус.

Въпреки че Акамиан незабавно позна Зинемус, той спря в мрака отвъд светлината на пламъците и го загледа. Някога Прояс му бе казал, че двамата с маршала си приличат изненадващо много, или както се изрази, „като силен и слаб брат“. Разбира се, на принца не му бе минало през ум, че това сравнение може да обиди стария му учител. Като мнозина арогантни мъже, Прояс смяташе, че обидите му са просто продължение на искреността.

Обгърнал купа вино в ръце, Зинемус седеше пред малък огън и обсъждаше с тих глас нещо с трима от старшите си офицери. Дори на мъждивата светлина от огъня той изглеждаше уморен, сякаш говореше за проблем, който многократно надвишава способностите им да го разрешат. Почеса се разсеяно по мъртвата кожа, която, както Акамиан знаеше, постоянно тормозеше ушите му, а после внезапно се обърна и се взря в мрака — право към него.

Маршалът на Атремпус се намръщи.

— Покажи се, приятелю — извика той.

Поради някаква причина Акамиан откри, че не може да говори.

Сега и другите гледаха към него. Той чу как един от тях, Динчас, промърмори нещо за духове. Мъжът вдясно от него, Зенкапа, направи знака на Бивника.

— Това не е дух — каза Зинемус и стана на крака. Приведе глава, сякаш гледаше през мъгла. — Акамиан?

— Ако не стоеше пред мен — каза третият офицер, Ирисас, на командира си, — щях да се закълна, че си ти…

Зинемус хвърли бегъл поглед на Ирисас и внезапно закрачи към Акамиан с изражение, което издаваше удивена радост.

— Друсас Акамиан? Ака?

Дъхът най-накрая се върна в устата на магьосника.

— Здравей, Зин.

— Ака! — извика маршалът и го сграбчи като чувал в ръцете си.

— Лорд маршале.

— Миришеш като задника на задник, приятелю — засмя се Зинемус и го отблъсна. — Като вонята на воня.

— Времената са тежки напоследък — каза магьосникът.

— Не бой се. Ще станат и по-тежки.

С обяснението, че е пратил робите си да спят, Зинемус му помогна с багажа, погрижи се някой да отведе мулето му, а после остана с него, докато опъваше разнебитената си палатка. Бяха изминали години, откак Акамиан бе видял маршала на Атремпус за последно и въпреки че смяташе приятелството им за неподатливо на изминалото време, първоначално разговорът потръгна трудно. Като цяло обсъждаха тривиални работи: времето, темперамента на мулето му. Винаги, когато някой от двамата споменеше нещо по-важно, необяснима сдържаност караше другия да даде някакъв неангажиращ отговор.

— Е, как си? — попита накрая Зинемус.

— Както би могло да се очаква.

За Акамиан всичко изглеждаше отвратително нереално — дотолкова, че очакваше Зинемус да го нарече Сесуата. Приятелството му с маршала се бе родило в далечния Конрийски двор. Да срещне този мъж тук, по време на мисия, го караше да изпитва срама на човек, хванат не точно в лъжа, но при обстоятелства, които, ако им се дадеше време, не можеше да не го превърнат в лъжец. Акамиан откри, че се мъчи да си спомни какво е казвал на Зинемус за предишните си мисии. Дали е бил искрен? Или се е поддал на детинския подтик да изглежда нещо повече от това, което е? Казвал ли съм му, че съм разбит глупак?

— Ех, с теб, Ака, човек никога не знае какво да очаква.

— Значи и другите са тук? — попита той, въпреки че знаеше отговора. — Зенкапа? Динчас?

Обгърна го нов страх. Зинемус беше религиозен човек, всъщност един от най-религиозните, които Акамиан някога бе познавал. В Конрия магьосникът бе учител, който по стечение на обстоятелствата беше и Схоластик. Ала тук беше изцяло Схоластик. Нямаше как да се подмине светотатството му… не и насред Свещената война! До каква степен би го толерирал Зинемус? Може би, помисли си Акамиан, това беше грешка. Може би трябваше да лагерува някъде другаде… сам.

— Не за дълго — отвърна Зин. — Ще ги отпратя.

— Няма нужда…

Маршалът вдигна един възел, за да го види на мъждивата светлина, хвърляна от огъня.