Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Ами Сънищата?

— Какво за тях?

— Някога ми каза, че те отслабват и се засилват, че понякога някои детайли в тях се променят и че си решил да ги записваш с надеждата да ги дешифрираш.

Фактът, че Зинемус помни това, го разтревожи.

— Кажи ми — каза Акамиан в нескопосан опит да смени темата, — къде са Алените кули?

Зинемус се ухили.

— Чудех се кога ще попиташ… Някъде на юг от тук, в една от вилите на императора — или поне така ми казаха. — Той замахна с чука към дървения кол и изруга, когато вместо него нацели палеца си. — Безпокоиш ли се за тях?

— Щях да съм глупак да не се безпокоя.

— Толкова силно ли копнеят за знанието ти?

— Да. Гносисът е желязо пред техния бронз… Макар и да се съмнявам, че ще опитат каквото и да е насред Свещената война.

Това, че школа на богохулници е част от Войната, вече бе почти немислимо за инритите. Ако се опитаха и да мълвят светотатството си в преследване на собствените си мистични цели, нищо нямаше да ги спаси.

— Затова ли… са те пратили?

Зинемус рядко наричаше Завета по име. Школата винаги беше „те“.

— Да наглеждам Алените кули? Донякъде, предполагам. Но разбира се, има… — в съзнанието му проблесна лицето на Инрау… — още… Винаги има още.

Кой те уби?

По някакъв начин Зинемус бе уловил погледа му в мрака.

— Какво не е наред, Ака? Какво е станало?

Акамиан погледна дланите си. Искаше да каже на Зин, да му опише абсурдните си подозрения за шриаха, да обясни побърканите обстоятелства, заобикалящи смъртта на Инрау. Наистина му вярваше както на никой друг, независимо в или извън Завета. Ала историята му се стори твърде дълга, твърде измъчена и твърде замърсена от собствените му провали и дефекти, за да бъде споделяна. Можеше да каже на Езменет, но тя бе курва. Нямаше срам.

— Достатъчно добре, предполагам — каза разсеяно Акамиан и подръпна въжетата. — Поне ще държи дъжда настрана.

Зинемус продължи да го гледа още един безмълвен момент. За щастие обаче, не продължи да го разпитва.

Двамата се присъединиха към другите трима мъже около огъня на маршала. Двама бяха капитани от гарнизона на Атремпус — обрулени връстници на своя командир. По-старшият офицер, Динчас — или Кървавия Динч, както го наричаха — бе воювал редом до Зинемус откак Акамиан познаваше маршала. По-нисшестоящият, Зенкапа, бе нилнамешки роб, когото Зин бе наследил от баща си и по-късно освободил заради проявена смелост на бойното поле. И двамата, доколкото можеше да прецени магьосникът, бяха добри мъже. Третият, Ирисас, бе най-младият син на единствения оцелял чичо на Зинемус и, ако Акамиан си спомняше правилно, майордом на дома Криятес.

Ала никой от тримата не им обърна внимание, когато дойдоха. Бяха или твърде пияни, или твърде потънали в разговор. Динчас разказваше някаква история:

— … и тогава едрата, Туниерката…

— Абе никой от вас ли, идиоти такива, не помни Акамиан? — извика Зинемус. — Друсас Акамиан?

Тримата мъже избърсаха очи и потиснаха смеха си, а после се обърнаха към него. Зенкапа се усмихна и надигна паницата си. Динчас обаче го изгледа с присвити очи, а Ирисас — с откровена враждебност.

Динчас мерна гримасата на Зинемус и с нежелание също вдигна паница. Двамата със Зенкапа сведоха глави и изляха по глътка на земята.

— Добра среща, Акамиан — каза Зенкапа с искрена топлота. Като освободен роб, той може би имаше по-малки трудности с приемането му. Динчас и Ирисас, от друга страна, бяха кастови благородници — при това Ирисас имаше висок ранг.

— Виждам, че си опънал палатката си — отбеляза той небрежно. Притежаваше притаения и изучаващ поглед на опасен пияница. Акамиан не отговори. — Така че предполагам, че ще трябва да се примиря с присъствието ти, а, Акамиан?

Магьосникът срещна погледа му и се изруга мислено, когато преглътна.

— Предполагам, че ще трябва.

Зинемус изгледа гневно младия си братовчед.

— Алените кули са част от Свещената война, Ирисас. Би трябвало да приветстваш присъствието на Акамиан. Аз определено съм радостен, че е с нас.

Магьосникът бе ставал свидетел на безброй подобни разговори. Правоверните се опитваха да обяснят близостта си с магьосници. Обяснението винаги бе едно и също: Те са полезни…

— Може би си прав, братовчеде. Враговете на нашите врагове, а?

Конрийците ревниво пазеха омразите си. След векове на битки с Велики Аинон и Алените кули те бяха започнали, макар и с нежелание, да ценят Завета. Прекалено много, ако човек питаше свещениците. Но сред всички школи единствено Заветът, потопен в тайните на Гносиса на Древния север, можеше да се мери с Алените кули.