Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Зинемус се усмихна, когато Акамиан се разсмя шумно.

— Някога беше упорит като помияр, Ака, но сега е напълно неумолим. Отказа да отстъпи. Аз го събарях почти в безсъзнание, а той се изправяше на крака, оцапан с кръв и сняг. Всеки път му казвах: „Тренирал съм те възможно най-добре, принце. И пак губиш.“ Тогава той отново се затичваше към мен и крещеше като полудял.

— На следващата сутрин не каза нищо, избягваше ме като чума. Но следобеда ме потърси. Лицето му приличаше на чувал с ябълки. „Разбирам“, каза ми. Попитах го: „Какво разбираш?“ „Урока ти, отговори той. Разбирам урока ти.“ „И какъв урок е това?“, попитах аз. И той отвърна: „Че съм забравил как да се уча. Че животът е урок от Бога и че дори ако се заемем да учим недостатъчно набожните, трябва да бъдем готови и да се учим от тях.“

Акамиан гледаше приятеля си с искрено възхищение.

— Това ли възнамеряваше да постигнеш?

Зинемус се намръщи и поклати глава.

— Не. Просто исках да избия арогантната пикня от него. Но ми прозвуча добре, затова просто казах: „Наистина, принце мой, наистина“, и кимнах по мъдрия начин, който използваш, когато се съгласяваш с някой, за когото мислиш, че не е умен колкото теб.

Акамиан се усмихна и кимна мъдро.

Зинемус изръмжа и се разсмя.

— Както и да е, оттогава Прояс се въздържа да повтаря Паремти. И когато се върна в Айокнисус, предложи да компенсира Калмемунис до последния удар пред двора на баща му.

— И Калмемунис наистина е приел? Със сигурност дори той не е бил толкова глупав.

— О, говедото не само прие, но и нашиба Нерсей Прояс пред очите на краля и двора. И това е истинската причина да не пожелае да прости на принца. Защото така унищожи последните останки от честта си. Когато го осъзна, той обяви, че Прояс го е изиграл.

— Значи смяташ, че затова Калмемунис е настоял да поведе Плебейската свещена война?

Зинемус кимна тъжно.

— Да, и затова той и още сто хиляди други сега са мъртви.

Големите катастрофи често бяха резултат от подобни малки неща. Нетърпимостта на един принц и глупостта на арогантен благородник. Но къде бяха сега тези факти? Не лежаха ли погребани на някое далечно бойно поле, отрупано с мъртъвци?

Сто хиляди убити…

Акамиан сведе поглед към дъската за бенджука. По някаква причина веднага го видя — своя ход. Сякаш изненадан, че приятелят му още иска да играе, Зинемус гледаше, докато той премести привидно маловажна фигура.

Сто хиляди убити — и това ли е било някакъв ход?

— Подъл хитрец — изсъска Зин, докато гледаше дъската. След моментно колебание той направи своя контраход.

Грешка, осъзна Акамиан. За един необмислен миг Зинемус бе разрушил цялото си досегашно предимство. Защо сега го виждам толкова ясно?

Бенджука. Двама мъже. Две различни цели. Един изход. Кой определяше този изход? Победителят? Но истинските победи бяха толкова редки — редки върху дъската на бенджуката, както и в живота. По-често резултатът бе несигурен компромис. Но кой оформяше компромиса? Никой?

Акамиан осъзна, че скоро истинската войска на Свещената война ще потегли от Момемн, ще прекоси плодородната провинция Ансерка и ще премине на вражеска територия. Досега перспективата за кампанията му се бе струвала абстрактна, просто още един ход, който поне засега не може да се контрира. Но това не е игра. Свещената война ще започне своя поход и независимо от резултата, безброй хиляди ще умрат.

Толкова много хора. Толкова много съревнования. И само един изход. Какъв щеше да бъде той? И кой щеше да го оформи? Никой?

Мисълта ужаси Акамиан. Свещената война внезапно му изглеждаше като побъркан залог, хвърляне на клечките срещу едно изцяло черно бъдеще. Животът на неизброимо количество хора — включително и на самия Акамиан — срещу далечния Шимех. Как можеше която и да било награда да си струва подобен залог?

— Сто хиляди мъртви — продължи Зинемус, очевидно неосъзнал сериозния риск на позицията си на дъската. — Една шепа сред тях — мъже, които познавах. И за да се влоши още повече ситуацията, императорът не закъсня да се възползва от бедата ни. Той ни призова да се поучим от грешката на Плебейската свещена война.

— И каква е била тя? — попита Акамиан, все още разсеян от играта.

— Глупостта да потеглят без Икурей Конфас.

Магьосникът вдигна поглед.

— Но аз мислех, че императорът е снабдил Калмемунис и останалите и така изобщо им е позволил да тръгнат.

— Така е. Но пък той е обещал да снабди всеки, който подпише прокълнатия му договор.