Анди Бригс - Съветът на злото

— Джейкъб! Добре ли си?

— Да, добре съм — рече той и се освободи.

— Колко смела постъпка! — възкликна баща му отвътре. — Радвам се, че си добре! Когато чух, направо подскочих. Да влезеш в горяща сграда се иска кураж!

— Сигурно. — Вдигна рамене Джейк. — Трябва да се преоблека. Умирисал съм се на дим — измъкна се от прегръдките и въпросите на родителите си и тръгна нагоре. След дълъг душ мълчаливо се затвори в стаята си, завъртя ключалката на вратата и пусна компютъра.

— Да разберем какво, по дяволите, става — промърмори той.

Пръстите му затракаха по клавиатурата и той си отвори пощата. След секунди се появи и пощенската му кутия с мистериозния имейл от неговия съименник. Джейк премести мишката на него, но тъкмо да кликне и имейлът се измести надолу в списъка от току-що появил се. Заглавието бе изписано с големи, черни букви:

„ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА НОВИТЕ СУПЕРСИЛИ!“.

— Какво става? — Пулсът на Джейк се ускори.

С трепереща ръка той отвори имейла. На екрана се появи голям прозорец. Джейк зачете внимателно написаното.

„Убеди ли се в силата на страхотните си способности? Следващата стъпка към световно господство е среща тук след трийсет минути.“

В края на имейла имаше малка карта. С един поглед Джейк установи, че на нея се вижда маршрутът от дома му до изоставения завод за метали. Джейк погледна в горния ъгъл на екрана и забеляза, че времето вече тече.

Той си даваше сметка, че е наивно да иде на среща с напълно непознат човек, с когото се бе свързал в интернет, но не можеше да забрави случилото се в училище днес. Постепенно положението започна да се изяснява. Явно по някакъв начин бе получил радиоактивни способности от уебсайта Villain.net. Опита се да си спомни всичко, което знаеше за радиацията. Тя водеше до неприятни последствия; бе гледал достатъчно филми с чудовища и го знаеше. С тревога си помисли, че радиацията може да го разболее или отрови.

Броячът показваше двайсет и осем минути. Прецени, че са му необходими поне двайсет минути, за да стигне до завода с колелото. Ако излезеше отпред, родителите му щяха да го разпитват и щеше да загуби ценно време.

Джейк решително удари с юмрук по бюрото. Трябваше да разбере какво се случва с него. Застана до прозореца и го отвори. Навесът в задния двор се падаше под стаята му и той с лекота излезе на него. После се спусна надолу и опитно скочи на земята от около метър височина. Увери се, че никой не гледа през прозорците на дневната и притича до бараката.

С разтреперани пръсти той нагласи кода на катинара на вратата и изкара колелото си. На излизане закачи една лопата и тя падна с трясък. Джейк се пресегна и я изправи, преди да е вдигнала още шум. Хвърли бърз поглед към къщата, за да се увери, че не са го чули. Посегна да затвори вратата и се замисли. Да ходи сам в пустия завод през нощта не бе добре. Нямаше идея кой, или какво, го чака там. В края на тезгяха в бараката лежеше тежък гаечен ключ. Джейк то взе и го претегли в ръка.

— Ще свърши работа — прошепна той и го затъкна в колана си.

В завода бе тъмно и страховито. Джейк бе идвал много пъти, но никога сам. Мрачните руини изглеждаха навъсени и враждебни. Пое си дълбоко въздух и си внуши, че в мрака има само една заплаха: той самият . Другите трябваше да са нащрек. Малко по-уверен, Джейк слезе от колелото и тръгна покрай оградата. Знаеше къде има пролука в мрежата.

Зад оградата имаше тесни алеи, заобиколени от високите ронещи се тухлени стени на постройките в завода. Ръждясалите ламарини скърцаха под напора на вятъра. Тракането на спиците на колелото му отекваше между стените. Пръстите му обвиха гаечния ключ, затъкнат в колана му и той съжали, че не бе взел фенерче. Повечето сгради бяха покрити с бръшлян, а с годините покривите им бяха рухнали и първите звезди вече се виждах в небето през останките им.

Кракът на Джейк подритна празна туба и той застина на място. Тубата издрънча в тишината с неестествено силен звук. По гръбнака на Джейк плъзнаха тръпки и той бе готов да се закълне, че температурата изведнъж спадна.

— Поздравления, Хънтър — промълви глас в мрака зад него.

Джейк се завъртя. Колелото му падна на земята, а гаечният ключ се изхлузи от колана му. От сенките долетя бавно, подигравателно ръкопляскане. Звучеше, като че някой удряше тухли една в друга.

— Много добре. Рефлекси като на котка — продължи гласът.

— Кой си ти? — запита Джейк.

— Новият ти най-добър приятел.

Въздухът се раздвижи и от тъмните сенки изплува силует. Бе доста по-висок от Джейк. Меката лунна светлина се отразяваше от металните пръчки покрай краката му, които се скриваха в черни ботуши, покрити със закопчалки. Ръцете му бяха голи и изглеждаха като от камък. Непознатият бе облечен в матовочерни дрехи, но дори и в полумрака си личеше, че тялото му е доста мускулесто. На раменете му висеше късо черно наметало, което проблясваше на лунните лъчи като змийска кожа. Главата му бе скрита под голяма качулка и лицето му не се виждаше. Непознатият наклони глава и изгледа Джейк преценяващо. После скръсти ръце със звука на стържещи един в друг камъни.