Анди Бригс - Съветът на злото

Скайкарът ускори, а той осъзна, че сега не е най-подходящият момент да изкаже колебанията си. Ловко закопча колана.

— Къде отиваме?

— Време е за втора фаза.

След няколко часа облаците се разнесоха и разкриха тъмносините води на океана отдолу. Скайкарът започна да се спуска.

— Една от екстрите на занаята е, че имаш впечатляващ офис. Добре дошъл на моя остров.

Базилиск наведе предницата на скайкара, за да може Джейк да вижда. Под тях до хоризонта се ширеше ярка тюркоазена вода. Отпред имаше остров, покрит в тучна джунгла, опасан с плажове с бял пясък. В центъра на острова се издигаше стръмен вулкан, който изпускаше тънка струйка черен дим. Бризът си играеше с нея.

— Страхотно е! — ухили се Джейк. — Къде се намираме?

— В Тихия океан.

— И островът е твой?

— Всеки сантиметър. Базата ми е дълбоко под вулкана. Онова там е входът.

Джейк забеляза кръгла метална платформа, която се издигаше над джунглата в основата на вулкана. Бе закрепена на хидравлична колона и напомняше поднос върху ръката на сервитьор.

Базилиск умело приземи скайкара без никакво друсане и отвори вратите. Джейк усети тропически въздух да изпълва кабината и се изпоти под дебелото кожено яке. В ноздрите му нахлу силен, богат аромат, а във въздуха зазвуча какофония от птичи песни. Преди да се е насладил на всичко това, платформата се скри под земята. Пред очите му изплуваха черни стени. Джейк погледна нагоре — кръглият отвор на повърхността се смаляваше с всяка секунда.

Шахтата се превърна в просторна пещера и платформата плавно спря. По краищата на пещерата имаше няколко портала, разположени като стрелките на компас. Откраднатата ядрена сонда се намираше на метална поставка в центъра на помещението и бе свързана с множество компютри. Навсякъде имаше инструменти и работни маси и мястото създаваше впечатлението за много разхвърлян гараж. По голите каменни стени и по купола на тавана се виеха десетки дебели кабели, които захранваха висящите прожектори. В помещението нямаше нищо друго и Джейк остана с усещането, че базата е построена съвсем скоро и доста набързо.

Базилиск разпери ръце и се провикна възторжено:

— Добре дошъл! Какво ще кажеш? — гласът му отекна в голите каменни стени.

— Ами, добре е. — Джейк бе разочарован. Очакваше нещо повече — групички забързани хора, компютри и други съоръжения. Всичко чисто ново и излъскано до блясък.

Базилиск долови липсата му на въодушевление.

— Намираме се на четиристотин метра под активен вулкан на собствения ми остров! Какво ли е нужно, за да впечатлиш днешната младеж?

— Просто очаквах да има повече хора.

— Работниците са сведени до минимум. Хората искат пари, момчето ми! А в момента и ние се нуждаем от тях.

— Нали каза, че не искаш пари? — попита Джейк, който винаги се разделяше с парите си с неудоволствие.

— Казах, че не искам твоите пари. Както и че това е втора фаза. Ще ми помогнеш да забогатея. Исках да кажа, да забогатеем — добави той смутено.

Джейк последва Базилиск през една от вратите, която се завъртя и се отвори със звучно щракане като блендата на фотоапарат. Тя водеше към също толкова неугледен десетметров коридор до друга кръгла врата.

Следващото помещение бе малко по-интересно. Размерът му бе горе-долу колкото на къщата на Джейк, а на стената бе закачен огромен монитор, показващ картина от различни камери по целия остров. По пода имаше множество кабели, които свързваха десетките компютри по бюрата. Всичко бе съвсем ново — картонените опаковки бяха подпрени до едната стена. Шестима техници в бели гащеризони върху дрехите, седяха пред компютрите. Всички вдигнаха погледи с уважение при влизането на шефа си.

— Сега доволен ли си? — попита Базилиск заядливо.

— Така е по-добре. Предполагам, че си се нанесъл скоро?

— Преди по-малко от месец. Обърни внимание на екрана — кадрите от острова изчезнаха и на тяхно място изплува сателитно изображение на земята. — За да властваш, са ти необходими сила и пари, а за да получиш парите, ти трябва солиден лост. Както и команден център като този — той махна с ръка около себе си.

— Какво имаш предвид под „солиден лост“?

— Солидният лост е нещо, с което плашиш хората, за да не ти се пречкат.

— Например да заплашиш някое момче, че ще го набиеш, ако не ти даде джобните си за обяд? — предположи Джейк предвид собствения си житейски опит.

— Именно. Само че държавите трудно склоняват да се разделят с джобните си за обяд и е добре да заплашиш повече от една. Или направо целия свят.