Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Не повече от три дни — отвърна Юнгер.

— Отлично — обади се Риджис, подскачайки на едно място, с рубинения медальон в ръка. — И гледай да не се бавиш.

Това като че ли удовлетвори великана и като се поклони ниско, той си тръгна.

— Трябваше да го убием тук и сега — рече Бруенор. — Кат’ се върне след три дена и не ни открие, като нищо ще хукне подире ни, че и със смрадливите си снежни човеци на туй отгоре!

— Не, нали ми каза, че никога не напуска планината! — опита се да го успокои полуръстът.

— Достатъчно с тези глупости! — настоя Кати-Бри. — Създанието си отиде и ние също трябва да последваме примера му.

Никой не възрази и те отново поеха на път.

— Наистина ли всичко бе заради рубинения медальон? — попита Дризт, който крачеше редом с полуръста.

— Юнгер ми каза, че от дълги години не се е отдалечавал толкова от дома си — призна Риджис. — Вятърът донесъл тайнствен зов и той го последвал. Предполагам, смяташе, че аз съм го повикал.

Обяснението се стори съвсем правдоподобно на Дризт. Ако великанът не прозреше простичката им уловка, четиримата щяха да оставят Гръбнака на света далеч зад себе си и да продължат с удвоено темпо, много преди той да се върне на мястото, където се бяха разделили.

В това време Юнгер, който бързаше към охолния си планински дом, изведнъж се запита защо изобщо го беше напуснал. На млади години се бе скитал по света, като живееше ден за ден и се хранеше, с каквото намери. Припомняйки си лъжите, които бе наговорил на наивния полуръст, великанът не можа да сдържи усмивката си — разбира се, че бе опитвал човешко месо веднъж дори бе изял един полуръст. Истината бе, че сега го избягваше, не само защото вкусът не му се нравеше особено, но и защото хората бяха прекалено опасни врагове. Особено го ужасяваха магьосниците. Освен това, за да си набави човешко или полуръстово месо, Юнгер трябваше да напусне планинското си обиталище, нещо, което никак не обичаше да прави.

И днес не би се разкарвал толкова надалеч, ако един зов, който той така и не можеше да си обясни — не го беше принудил.

Да, у дома Юнгер разполагаше с всичко, от което се нуждаеше — изобилие от храна, послушни слуги и меки кожи. Нямаше никаква причина да го напуска.

Но ето че бе сторил точно това и нещо повече — отново щеше да го стори. И сам виждаше колко нелогично постъпва, но не можеше да се въздържи. Не и когато в ушите му неспирно жужеше тихо, ала настойчиво бръмчене.

Щеше да вземе снежните човеци и да се върне, следвайки зова, който вятърът довяваше.

Зовът на Креншинибон.

Късно сутринта Ла Вал се прибра в покоите си след срещата си с Куентин Боду и Чалси Ангуейн. Дог Пери също би трябвало да присъства и всъщност магьосникът искаше да се види именно с него. Само че Пери беше изпратил човек да им каже, че няма да може да дойде, тъй като бил навън, опитвайки се да научи повече за Артемис Ентрери.

Така че срещата се бе превърнала в събиране, чиято цел бе да уталожи опасенията на Куентин Боду, който отчаяно се нуждаеше някой да го увери, че Ентрери няма просто да нахлуе в стаята и да го убие на място. Чалси Ангуейн с дръзката напереност на самоуверен младок бе заявил, че ще го брани с живота си. Това, както отлично знаеше Ла Вал, си беше чиста лъжа, още повече, че Ентрери никога не би постъпил по този начин, никога не би убил Куентин, без да проучи предварително всички негови връзки и съюзници, както и доколко сигурно е положението му начело на гилдията.

— Ентрери никога не действа безразсъдно — беше обяснил магьосникът на двамата. — А да направи подобно нещо, би било същинско безразсъдство.

В края на срещата Боду вече се чувстваше значително по-добре, макар да не пропусна да отбележи, че най-добре би било, ако Дог Пери или някой друг се погрижи за опасния палач. Ала това нямаше да бъде никак лесно, каза си Ла Вал, макар че предпочете да запази тази мисъл за себе си.

Още щом се прибра в покоите си (просторна приемна с работен кабинет отдясно, спалня зад нея и алхимична лаборатория вляво), магьосникът усети, че нещо не е наред. Първата му мисъл бе, че виновникът е Дог Пери — главорезът със сигурност му нямаше доверие и при един разговор насаме дори си бе позволил да намекне, че стигне ли се до явна конфронтация, Ла Вал би подкрепил Ентрери.

Дали не се беше промъкнал в стаята му, докато той бе на среща с Боду, и сега го чакаше спотаен някъде с оръжие в ръка?

Магьосникът погледна вратата, през която току-що бе влязъл (и която никога не пропускаше да заключи), но не забеляза никакви признаци ключалката да е била насилвана, нито пък някоя от клопките, които бе заложил, да е била задействана. Имаше още един начин да се проникне в покоите му — външен прозорец, който обаче бе защитен с толкова много заклинания и капани, че всеки, дръзнал да пропълзи през него, щеше да си остане на перваза — поразен от светкавица, изгорен по три различни начина и смразен. А ако някой все пак оцелееше след всичко това, експлозиите щяха да се чуят из целия етаж и да доведат десетки стражи.