Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Без да каже нито дума, без дори да погледне приятелите си, Уолфгар последва джуджето, оставяйки Кати-Бри и Дризт сами. Елфът се усмихваше, искрено развеселен от сърдитото мърморене, което се носеше отвън, ала когато се обърна към Кати-Бри, видя, че тя наистина е засегната и изобщо не й е до смях.

— Оправданието ти не струва — отбеляза тя.

— Искаше ми се да дойда само с Уолфгар — обясни елфът. — Да го върна към едно различно време и място, когато неприятностите ни още не бяха започнали.

— А не си ли помисли, че аз и баща ми може би също искаме да помогнем?

— Предпочетох наоколо да няма никого, когото Уолфгар да реши, че трябва да защитава — отвърна Дризт без заобикалки и младата жена неволно отстъпи назад. — Знаеш, че съм прав. Предполагам, не си забравила как се държеше с теб преди битката с йоклолата. Покровителственото му отношение беше излязло извън всякакви граници и пречеше на всички ни. Нима трябваше да ви взема с нас, с риск да повторя историята и да оставя Уолфгар в още по-окаяно състояние, отколкото преди да поемем по следите им? Затова не помолих и Риджис и Бруенор да дойдат. Искаше ми се с Уолфгар и Гуенивар да се изправим срещу великаните сами, така, както направихме преди всички онези години в Долината на мразовития вятър. И кой знае, може би приятелят ни щеше да си припомни какви бяхме преди Ерту да нахлуе в живота ни.

Изражението на Кати-Бри омекна и тя кимна, прехапала долната си устна:

— И получи ли се? Всичко мина добре, нали? Той се би храбро и самоотвержено?

Дризт погледна към изхода на пещерата.

— Допусна грешка — принуден бе да признае. — Но след това се поправи. Остава ми само да се надявам, че Уолфгар ще успее да си прости за първоначалното колебание и няма да забрави колко добре се справи после.

— Колебание? — Съмнението в гласа на Кати-Бри бе очевидно.

— В началото… — понечи да обясни елфът, но после махна с ръка, сякаш случилото се нямаше значение. — Доста време мина, откакто се бихме рамо до рамо, разбираемо недоразумение, нищо повече.

В действителност на самия Дризт му бе трудно да преглътне факта, че колебанието на варварина едва не бе струвало прескъпо на него и на Гуенивар.

— Прекалено си великодушен — отбеляза наблюдателната Кати-Бри.

— Надявам се Уолфгар да си спомни не само кой е, но и кои са приятелите му.

— Надяваш се? — повтори младата жена. — А вярваш ли, че ще стане?

Без да сваля поглед от изхода на пещерата, Дризт сви рамене.

Скоро след това четиримата оставиха клисурата зад гърба си и поеха назад. Недоволството на Бруенор си бе намерило нов обект — Риджис.

— Къде, гоблините го взели, е. Къркорещия корем? — негодуваше той на висок глас. — И как, в името на деветте пъкъла, успя да накара някакъв си великан да му помогне в битката?

Още преди да бе довършил, земята под тях затрепери, разлюляна от тежки стъпки, съпроводени от глупава песничка. Единият от певците със сигурност бе Риджис, ала освен неговият доволен гласец, се носеше и още един, който повече приличаше на тътена на търкалящи се камъни. Миг по-късно иззад един завой на пътя се показа полуръстът, удобно разположен върху рамото на великана. И двамата пееха с пълно гърло и се смееха на всяка крачка.

— Здравейте! — щастливо се провикна Риджис и насочи великана към тях.

От вниманието му не убягна фактът, че Дризт е положил ръце върху дръжките на ятаганите си. Вярно, те си бяха в ножниците, но това не означаваше нищо, когато ставаше въпрос за светкавично бързия елф. Бруенор пък стисна още по-здраво брадвата си, Кати-Бри — лъка си, а Уолфгар изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне.

— Това е Юнгер — представи го полуръстът. — Не е от тези, с които се бихме. Казва, че дори не ги познава. Освен това е умен.

Юнгер вдигна ръка, за да е сигурен, че Риджис няма да падне, и се поклони на смаяните приятели.

— Всъщност той дори не слиза до пътя. Изобщо не напуска планината — обясни полуръстът. — Казва, че делата на хората и джуджетата слабо го интересуват.

— Той ши го каза, а? — скептично попита Бруенор.

Риджис кимна с широка усмивка и размаха рубинения си медальон, чиито магически сили другарите му добре познаваха:

— И аз му вярвам.

— Това нищо не променя — изръмжа джуджето и погледна към Дризт, сякаш очакваше елфът да започне битката — в крайна сметка, според него великанът си оставаше великан, а тези създания му се нравеха най-много проснати на земята, с брадва, забита дълбоко в черепа.