Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Колко находчиво — отбеляза Ентрери, опитвайки се да изглежда впечатлен.

— Само така можем да оцелеем — обясни Дуавел. — С находчивост и като знаем всичко за всички, за да сме винаги подготвени.

С едно мълниеносно движение, което неминуемо би довело до мигновената му смърт в двора на Джарлаксъл, палачът прибра камата си в ножницата, изправи се и се поклони ниско и почтително на полуръстката.

— Половината от децата на Калимпорт отговарят пред Дуавел — обади се Дондон. — А другата половина изобщо не са деца — смигна той многозначително, — и също отговарят пред нея.

— И, разбира се, и двете половини не са изпускали от поглед Артемис Ентрери от мига, в който той стъпи в Калимпорт — додаде Дуавел.

— Радвам се, че славата ми ме е изпреварила — придаде си надменен вид убиецът.

— До съвсем скоро изобщо не знаехме, че си ти–сряза го Дуавел, подразнена от привидната му самонадеяност.

— И как разбрахте?

Едва тогава полуръстката осъзна, с немалка доза неудобство, че Ентрери я бе изиграл, в опит да изкопчи нужната му информация.

— И защо смяташ, че ще ти отговоря? — опита се да замаже положението тя. — Нито пък виждам защо да помагам на човека, свалил Риджис от престола на Пук паша. Та Риджис имаше възможността да се погрижи за всички полуръстове в Калимпорт.

Ентрери нямаше какво да отговори, затова си замълча.

— Въпреки това, смятам, че трябва да си поговорим — рече Дуавел и като се извърна леко, кимна към вратата.

Ентрери хвърли поглед на Дондон.

— Да го оставим на развлеченията му — каза полуръстката. — Ти се канеше да го освободиш, ала мога да те уверя, че той няма никакво желание да си тръгне оттук. Хубава храна и хубава компания.

Очите на Ентрери, в които ясно личеше отвращението му, се преместиха от подносите с най-различни сладкиши към едва движещия се Дондон, а после и към двете жени.

— Не е особено придирчив — изсмя се едната от тях.

— Единственото, което иска, е мек скут, където да прислони сънливата си глава — изкикоти се другата и двете избухнаха в смях.

— Имам всичко, от което се нуждая — потвърди Дондон.

Ентрери само поклати глава и последва Дуавел в една по-закътана и със сигурност по-добре охранявана стая във вътрешността на „Медната миза“. Полуръстката се настани в нисък, плюшен стол и даде знак на Ентрери да седне насреща й.

— Не се случва често да приемам гости от друга раса — извини се Дуавел при вида на неудобното положение, което палачът бе принуден да заеме в прекалено малкото за него кресло. — По принцип сме доста потайни.

За Ентрери бе очевидно, че от него се очаква да се покаже поласкан, но това съвсем не беше така и той продължи да си седи с каменно изражение на лицето, вперил обвинителен поглед в своята домакиня.

— Държим го за негово собствено добро — направо каза тя.

— Някога Дондон беше сред най-изкусните крадци в Калимпорт — парира я убиецът.

— Някога — повтори Дуавел. — Само че скоро след като ти си тръгна, Дондон си навлече гнева на един особено влиятелен паша. Той се оказа мой добър приятел, та успях да измоля живота на братовчед си, но при условие, че си стои вътре. Завинаги. Ако някога го забележат да се разхожда из улиците на Калимпорт — било пашата, било който и да било от многобройните му подчинени, — трябва да им го предам, за да бъде екзекутиран.

— За предпочитане е пред бавната смърт, на която сте го обрекли, прикован в онази стая.

При тези думи Дуавел се разсмя с глас:

— Види се, че не познаваш Дондон. Хора, много по-благочестиви от мен, отдавна са разпознали седемте най-пагубни за душата гряха. Дондон може и да не притежава никой от първите три — не е горделив, нито завистлив, нито пък гневлив — но за сметка на това, от останалите четири има в излишък — и леност, и алчност, и лакомия, и похот. Двамата с него сключихме сделка, която му спаси живота. Зарекох се да му давам — безусловно и без да го съдя — всичко, което поиска, в замяна на обещанието му никога да не излиза навън.

— Защо тогава е окован?

— Защото рядко му се случва да е трезвен — обясни Дуавел. — Не искам да започне да създава неприятности в заведението или пък да се озове на улицата. Веригата е за негово собствено добро.

На Ентрери му се искаше да възрази — рядко бе виждал по-жалка гледка от онова, в което се бе превърнал полуръстът. Той самият хилядократно би предпочел да умре от бавна и мъчителна смърт, пред това да води подобно гротескно съществувание. Ала после си спомни онзи Дондон, когото познаваше, и живота, на който той се радваше тогава и който включваше купища сладкиши и много жени, и осъзна, че единствено собствените му недостатъци бяха довели полуръста до сегашното състояние, а не загрижената за него Дуавел.