Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Ентрери почти можеше да го види как си припомня историята на Риджис и мрачния елф, както и на онзи, който бе прогонил Риджис от гилдията, а после бе тръгнал след елфа.

— Добре тогава — отвърна полуръстът с цялото самообладание, което успя да събере. — Питай.

— Търся един от твоята раса — обясни Ентрери. — Стар приятел на име Дондон Тигъруилис.

Полуръстът си придаде объркан вид и поклати глава, ала не и преди в тъмните му очи да проблесне пламъче, което говореше, че знае за кого става дума… и което не убягна от острия поглед на палача.

— Всички на улицата знаят кой е Дондон — заяви Ентрери. — Или поне някога беше така. Не си дете, а от уменията ти със зара личи, че от години си редовен посетител на „Медната миза“. Познаваш — или някога си познавал — Дондон. Ако е мъртъв, искам да разбера какво се е случило. Ако не е — искам да говоря с него.

Шестимата си размениха мрачни погледи.

— Умря — избъбри един от полуръстовете, ала по тона му веднага си пролича, че лъже и че Дондон, който винаги оцеляваше, е още жив.

Калимпортските полуръстове обаче винаги се поддържаха.

— Кой го уби? — престори се, че им вярва Ентрери.

— Разболя се — обади се друг от играчите по същия издайнически бърз начин.

— И къде го погребахте?

— Че кого погребват в Калимпорт? — отвърна първият лъжец.

— Хвърлиха го в морето — включи се трети.

Ентрери кимаше през цялото време, развеселен от това как само за няколко мига шестимата бяха успели да съчинят една доста сложна лъжа… която той много скоро щеше да обърне срещу тях.

— Е, наистина ми казахте доста — изрече той на глас и най-сетне освободи ръката на полуръста до себе си.

Алчният комарджия начаса посегна към купчинката монети, но преди да успее дори да мигне, между нея и ръката му се заби остра, инкрустирана със скъпоценни камъни кама.

— Нали обеща да платиш! — възнегодува полуръстът.

— За някаква измислица? — спокойно отвърна Ентрери. — Попитах за Дондон, преди да вляза, и ми казаха, че е тук. А че е жив, знам отлично — едва вчера говорих с него.

Шестимата около масата се спогледаха, опитвайки се да открият някакво противоречие. Как можаха да паднат в капана толкова лесно?

— Тогава защо говореше за него в минало време? — обади се онзи, който пръв бе заявил, че Дондон е мъртъв, доволен от хитростта си и уверен, че е уловил Ентрери в лъжа… което си беше точно така.

— Защото знам, че един полуръст никога не разкрива местонахождението на своите събратя пред някой от друга раса — отвърна палачът, а държанието му изведнъж стана безгрижно и почти дружелюбно, нещо, което никога не му се бе удавало лесно. — Между мен и Дондон няма лоши чувства, уверявам ви. Стари приятели сме, но отдавна не сме се виждали. Хайде, кажете ми къде мога да го открия и парите са ваши.

Полуръстовете отново се спогледаха, после един от тях прокара език по устните си и с жаден поглед към купчинката злато посочи една врата в задната част на помещението.

Ентрери прибра камата си в ножницата и с неопределен жест, който можеше да мине и за поздрав, уверено прекоси стаята и отвори вратата, без да си даде труда да почука.

Там, удобно излегнат, се намираше най-дебелият полуръст, когото убиецът някога беше виждал, създание по-голямо на ширина, отколкото на височина. Погледите на двамата се срещнаха и Ентрери, насочил цялото си внимание към лицето на пълното същество, почти не забеляза полуголите полуръстки от двете му страни. Да, с ужас установи палачът, това наистина бе Дондон Тигъруилис. Въпреки изминалите години и десетките натрупани килограми, нямаше никакво съмнение, че това е Дондон, който някога бе един от най-лукавите и изкусни мошеници в цял Калимпорт.

— Да беше почукал! — Дрезгавият глас на полуръста сякаш едва успяваше да си проправи път през дебелото гърло до устните. — Ами ако с моите приятелки бяхме заети с нещо по-лично?

Ентрери не се и опита да си представи как изобщо би било възможно подобно нещо.

— Добре де, какво искаш? — попита Дондон, като едва свършил да говори, побърза да натъпче огромно парче пай в устата си.

Ентрери затвори вратата и пристъпи напред, преполовявайки разстоянието между себе си и полуръста.

— Искам да си поговоря с един стар приятел.

Дондон спря да дъвче и се втренчи в него. Няколко мига по-късно го позна и така се задави, че без да иска, изплю голяма част от несдъвкания пай обратно в чинията. Успешно прикривайки отвращението си, двете жени побързаха да я отместят встрани.