Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

Все пак, това че убедих сина му, да не става вампир ми беше спечелило червени точки. Фактът че Долф току що се бе завърнал от неплатена отпуска, придружена от неофициално предупреждение, че ако не се стегне, ще бъде отстранен, също го беше накарало да поомекне. Честно казано в случая щях да взема каквото можех. С Долф бяхме приятели или поне аз мислех така. И двамата не бяхме съвсем сигурни в момента.

- Трябва да преместя контейнерите, за да погледна тялото. Освен това трябва да разместя тялото, за да огледам за други следи от ухапвания или друго. Мога ли да го направя без да прецакам местопрестъплението?

Той ме погледна и нещо в лицето му говореше, че честно не беше щастлив, че съм там. Тръгна да казва нещо, хвърли бърз поглед към останалите детективи, униформените, техниците от лабораторията и нататък към чакащата линейка, поклати глава и ми махна да отидем настрани. Можех да почувствам как погледите на хората ни следваха, докато се премествахме. Всички детективи знаеха, че Долф ме беше влачил нагоре по стълбите на местопрестъпление. Не преувеличавах, когато казах, че се беше отнесъл грубо с мен. Бог знае какво се говореше сега, вероятно, че ме беше ударил, което не се беше случило, но това което беше направил беше достатъчно лошо. Достатъчно, че да мога да повдигна обвинения и да спечеля.

Наведе се към мен и проговори тихо:

- Не ми харесва, че си тук.

- Ти ме повика – отговорих. Боже, не исках да се карам с него тази вечер.

Той кимна.

- Аз те повиках, но трябва да съм сигурен, че няма конфликт на интереси.

Намръщих му се.

- Какво имаш предвид? Какъв конфликт на интереси?

- Ако това е вампирско убийство, значи е бил някой, който принадлежи на гаджето ти.

- Мило е, че казваш, „ако” е вампирско убийство, но ако имаш предвид Жан-Клод, това може изобщо да не са неговите хора.

- О, вярно, вече имаш две вампирски гаджета. – Гласът му беше грозен.

- Искаш да се караме помежду си или да борим престъпността? Изборът е твой – казах.

Той направи видимо усилие да се контролира. Ръце, свити в юмруци, затворени очи, дълбоко дишане. Бяха го принудили да мине през програма за контрол на гнева. Наблюдавах как използва новопридобитите си умения. Тогава той отвори очи – студени очи на ченге – и каза:

- Вече защитаваш вампирите.

- Не казах, че не е вампирско убийство. Казах само, че може да не са хората на Жан-Клод. Това е всичко.

- Но вече защитаваш гаджето си и хората му. Дори не си огледала жертвата докрай и вече казваш, че не може да е любовникът ти.

Усетих как очите ми стават ледени и казах:

- Не казвам, че не може да са вампирите на Жан-Клод. Казвам, че не е вероятно. Благодарение на Църквата на вечния живот, в Сейнт Луис има доста кръвопийци, които не дължат вярност на Господаря на града.

- Членовете на църквата са по-тесногръди и от крайни християни – каза той.

Свих рамене.

- Да, изглеждат доста лицемерно набожни, това мога да ти го гарантирам. Повечето истински вярващи са така, но не затова казвам, че са те или непознати, вместо вампирите, които познавам най-добре.

- Защо, тогава? – попита той.

Единственото ми извинение да кажа истината беше, че бях ядосана и изморена Долф да ми е раздразнен.

- Защото, ако това е извършено от хората на Жан-Клод, те са мъртви. Той или ще ги предаде сам на закона, или ще накара мен да го направя, или просто ще бъдат убити.

- Признаваш, че гаджето ти е убиец?

Поех си дълбоко въздух и го изпуснах бавно.

- Знаеш ли, Долф, това почва да омръзва. Да, чукам един-два вампира, преживей го.

Той погледна настрани.

- Не знам как.

- Тогава се научи - казах. – Но спри да позволяваш на личните си проблеми да задръстват местопрестъплението. Загубихме време да спорим, време, в което можех да оглеждам тялото. Искам тези хора заловени.

- Хора, множествено число? – попита той.

- Видях само два белега от ухапване, но те леко се различават. Този на гърдите е по-малък, с по-малко разстояние между кучешките зъби. Така че, да, поне двама, но се обзалагам, че са повече.

- Защо? – продължи да пита.

- Защото са я източили. Наоколо няма почти никаква кръв. Два вампира не биха могли да обезкървят възрастно човешко същество, без да направят бъркотия. Имали са нужда от повече усти, за да задържат толкова кръв.

- Може би е била убита някъде другаде?

Намръщих му се.

- Октомври е, тя е навън, носейки дванайсет сантиметрови пластмасови токчета, евтино вълнено палто и почти нищо друго. – Махнах с ръка към сградата зад нас. – На паркинга на стрийптиз клуб сме. Хъмм, нека си помисля, дванайсет сантиметрови пластмасови токчета, гола жена ... може ли това да е следа, че е работила тук, излязла е за цигара или нещо подобно?