Лоръл Хамилтън: Сънят на инкубата

Не беше грешен номер. Обаждаше се лейтенант Рудолф Стор, началник на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания. Беше се писал доброволно на работа по време на сватбата, за да могат други да присъстват. Пита Тами дали ще кани някакви нечовеци и когато тя отговори, че не харесва термина, но ако има предвид ликантропи, тогава да, Долф внезапно реши, че ще е на работа и няма да идва на сватбата. Имаше лични проблеми с чудовищата. Синът му беше на път да се ожени за вампирка и тази вампирка се опитваше да уговори сина на Долф да се присъедини към нея във вечния живот. Да кажем че Долф не приемаше добре ситуацията щеше да е подценяване. Беше потрошил една стая за разпити, отнесе се грубо с мен и почти се беше оказал обвиняем. Бях организирала вечеря между Долф, жена му Люсил, сина им Дарен и бъдещата снаха. Бях убедила Дарен да отложи решението за присъединяване към мъртвите. Сватбата все още предстоеше, но това беше някакво начало. Това че синът му все още беше сред живите, помагаше на Долф да се справи с кризата във вярата си. Справяше се достатъчно, че пак да започне да разговаря с мен. Достатъчно, че пак да ме вика при разследвания.

Гласът му беше енергичен и почти нормален.

- Анита?

- Да – прошепнах скривайки телефона в шепа. Не че всички полицаи в залата, каквито бяха по-голямата част от гостите, не се чудеха с кого разговарям и защо.

- Имам тяло, което да погледнеш.

- Сега? – накарах го да звучи като въпрос.

- Церемонията приключи, нали? Не се обадих по средата.

- Приключи. На приема съм.

- Тогава ми трябваш тук.

- Къде е тук? – попитах.

Каза ми.

- Познавам района на стрийптиз клубовете оттатък реката, но името на клуба не ми е познато.

- Няма да успееш да го пропуснеш – каза сухо, – това е единственият клуб със собствен полицейски ескорт.

Отне ми секунда да осъзная, че се беше пошегувал. Долф не се шегуваше на местопрестъпления, никога. Отворих уста, за да го отбележа, но телефонът стоеше глух в ръката ми. Долф никога не е обичал сбогуванията.

Детектив Арнет се приведе напред и попита:

- Това лейтенант Стор ли беше?

- Да – прошепнах, – убийство, трябва да тръгвам.

Тя отвори уста, сякаш искаше да каже още нещо, но аз вече се придвижвах покрай масата. Щях да се извиня на Тами и Лари, а после да ида да погледна едно тяло. Съжалявах, че ще изпусна останалата част от приема и така нататък, но имах убийство, на което трябваше да отида. Не само, че щях да се отърва от въпросите на детектив Арнет, но и нямаше да ми се наложи да танцувам с Майка, с Натаниел или с някой друг. Нощта изглеждаше все по-добре. Чувствах се малко виновна, но се радвах, че някой беше мъртъв.

Загледана надолу в тялото, вече ми беше невъзможно да съм щастлива. Виновна може би, но не и щастлива. Виновна, защото дори за секунда бях намерила идеята за нечия смърт подходяща за бягство от неприятна социална ситуация. Не бях дете. Със сигурност можех да се справя по-добре с Джесика Арнет и нейните въпроси, дори и без да се крия зад убийство. Фактът, че се чувствах по-удобно тук, втренчена в труп, отколкото на главната маса на сватба, говореше доста за мен и живота ми. Не бях сигурна какво точно казваше или означаваше. Нещо, в което вероятно не бих искала да се задълбоча прекалено. Но, чакай, имахме тяло, което трябваше да се види, престъпление, което трябваше да се реши и цялата лепкава лична история можеше да почака. Трябваше да почака. Да бе, сигурно.

Тялото беше блед проблясък от плът, скрит между две контейнера за боклук на паркинга. Имаше нещо почти призрачно в блестящото парче плът, сякаш ако примигнех щеше да се изпари в октомврийската нощ. Може би, защото беше това време от годината или заради сватбената сцена, която току що бях напуснала, но имаше нещо изнервящо в начина, по който беше оставена. Бяха натъпкали тялото зад кофите, за да го скрият, но след това черното вълнено палто, което тя носеше беше разтворено около почти голото й тяло, така че можеше да видиш проблясъка на бледа плът под ярките халогенни лампи на паркинга. Защо да я крият, ако после ще правят нещо, което така да привлича вниманието към нея? Нямаше логика. Разбира се, можеше да е съвсем логично за тези, които я бяха убили. Може би.

Стоях там, придърпвайки коженото си яке по-плътно. Не беше толкова студено. Достатъчно за якето, но не толкова, че да сложа и подплатата. Ръцете ми бяха натъпкани в джобовете, ципът закопчан догоре, раменете прегърбени. Но кожата не можеше да помогне срещу студа, с който се борех. Втренчих се в този блед проблясък на смъртта и не почувствах нищо. Нищо. Нито съжаление. Нито гадене. Нищо. Някак си това ме притесняваше повече от смъртта на жената.