Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

Ръката му в моята беше много топла и дори това малко докосване беше достатъчно, достатъчно да смъкне част от внимателно издигнатите ми бариери. Бариерите, които ме бяха предпазили да не го усещам през цялата церемония като второ сърцебиене. Той беше Нимир-Радж за моята Нимир-Ра. Леопардовите крал и кралица. Макар че моята идея нещата беше по-скоро за кралица и принц-консорт, партньори, но си запазвах президентското вето. Аз съм идиот на тема контрол, какво да ви кажа?

Аз бях първата човешка Нимир-Ра в цялата дълга история на леопардлаците. Макар че след като се издържам с вдигане на мъртви и съм законен екзекутор на вампири, някои хора могат да поспорят за човешката част. Просто ревнуват.

Опитах се да го придърпам за прегръдка, но той поклати леко глава. Беше прав. Беше прав. Ако простото държане на ръце, ускоряваше пулса ми като бонбон на езика ми, тогава прегръдката щеше да е по-зле. Чрез серия от свръхестествени инциденти, притежавах нещо близко до звяра, който живееше и в Майка. Моят звяр и този на Майка се познаваха, познаваха се като стари любовници. Частите от нас, които не бяха човешки се познаваха по-добре от човешките ни половини. Всъщност не знаех почти нищо друго за него. Макар че живеехме заедно. На свръхестествено ниво бяхме обвързани по-стабилно, отколкото каквато и да е церемония или парче хартия можеха да ни обвържат; в реалния всекидневен живот се чудех какво да правя с него. Той беше перфектният партньор. Другата ми половина, липсващата част. Той ме допълваше в почти всеки смисъл. И докато стоеше толкова близо всичко изглеждаше съвсем правилно. Дайте ми малко разстояние и започвам да се чудя кога нещата ще се променят и ще спре да е толкова чудесен. Досега в живота ми не се беше появявал мъж, който да не се издъни по някакъв начин. Защо Майка трябваше да е по-различен?

Не толкова ме целуна, колкото усетих дъха му върху бузата си. Издиша едно:

- До по-късно – и дори това леко докосване ме накара да потреперя толкова силно, че се наложи да ме подкрепи с докосване по ръката.

Усмихна ми се, с онази знаеща усмивка, която мъж отправя към жена, когато знае точно колко докосването му й въздейства. Не харесвах усмивката. Караше ме да се чувствам, сякаш приемаше времето си с мен за гарантирано. Щом си го помислих, веднага разбрах че не е вярно. Дори не беше честно. Така че защо си го бях помислила? Защото съм майстор да прецаквам собствения си любовен живот. Ако нещо работи прекалено добре, трябва да го ръчкам, да го подбутвам, докато не се счупи или се обърне да ме ухапе. Опитвах се вече да не го правя, но старите навици, особено лошите, умират трудно.

Майка продължи по редицата и детектив Арнет ме погледна въпросително с тежко гримираните си, но красиви очи. Отвори устата си, сякаш да попита добре ли съм, но следващият човек на опашката я разсея. Натаниел несъмнено можеше да разсее всекиго.

Джесика Арнет беше с няколко сантиметра по-висока от метър шейсет и петте на Натаниел, така че трябваше да погледне надолу, за да срещне красивия му лавандулов поглед. Не преувеличавам цвета. Очите му не бяха сини, а истинско лилаво, лавандулово, като пролетни люляци. Носеше риза с яка по врата, чийто цвят беше почти като цвета на очите му, така че лавандуловото беше още по-живо, направо можеше да се удавиш в него.

Той й подаде ръка, но тя го прегърна. Мисля че го прегърна, защото за първи път бяха на публично място, на което жестът нямаше да изглежда странно. Така че го прегърна, защото можеше.

Той се поколеба за част от секундата, а после я прегърна, но обърна глава така че да гледа към мен. Очите му ясно молеха за помощ.

Тя все още не беше прекалила, просто го прегърна, когато и ръкостискане би свършило работа, но погледът в очите на Натаниел беше много по-сериозен от това. Сякаш го беше притеснило повече отколкото би следвало. Тъй като дневната му работа е стриптизьор, можеш да си помислиш, че би трябвало да е свикнал жените да го опипват. Може би точно там беше проблемът. Не беше на работа.

Тя стоеше прилепена към тялото му, а той я придържаше и само немият поглед в очите му, показваше колко е нещастен. Тялото му изглеждаше щастливо и отпуснато в прегръдката. Изобщо не показа на Джесика Арнет обърканите си очи.

Прегръдката продължаваше по-дълго отколкото беше любезно и осъзнах какъв беше част от проблема. Натаниел беше най-недоминантната личност, която бях срещала. Искаше да се измъкне от прегръдката, но не можеше да е първият, който да се отдръпне. Джесика трябваше да го пусне, но вероятно тя чакаше той да се отдръпне и разчиташе сигналите по възможно най-неправилния начин, заради факта, че той не го правеше. По дяволите. Как така всички мъже в живота ми имаха такива интересни проблеми? Предполагам съм късметлийка.