Лоръл Хамилтън: Сънят на инкубата

Протегнах ръка към него и облекчението, изписало се по лицето му, беше толкова ясно, че всеки намиращ се в залата би могъл да го види и да го разбере. Задържа лицето си обърнато, така че Джесика изобщо не го видя. Това би наранило чувствата й, а Натаниел не искаше да наранява ничии чувства. Което означава, че не видя щастливото й лице, цялото озарено от това, което тя мислеше за взаимно привличане. Честно да си кажем, смятах че Натаниел я харесва поне малко, но лицето му говореше обратното. Поне на мен.

Натаниел се хвана за ръката ми като уплашено дете, което току що беше спасено от кварталния хулиган. Придърпах го за прегръдка и той се гушна в мен, притискайки телата ни по-плътно, отколкото би ми допаднало пред публика, но не можех да го обвинявам, не и наистина. Търсеше комфорта на физическото докосване и мисля че беше разбрал, че Джесика Арнет си беше извадила погрешните заключения.

Притиснах го толкова близо, колкото можех, толкова, колкото исках да притисна Майка. С Майка можеше да се стигне до засрамваща ситуация, но не и с Натаниел. С Натаниел можех да се контролирам. В него не бях влюбена. Погалих дългата плитка от кестенява коса, която падаше почти до глезените му. погалих я, сякаш беше друга по-интимна част, надявайки се, че Джесика ще схване намека. Трябваше да се досетя, че малко гушкане нямаше да свърши работа.

Първа се отдръпнах от прегръдката, но той задържа поглед на лицето ми. Можех да разгледам лицето му и разбирах какво виждаше тя в него, толкова хубаво, толкова невероятно красиво. Раменете му се бяха разширили или от вдигането на тежести през последните няколко месеца, или заради факта че е на двадесет и все още расте. Беше вкусен за гледане и бях почти сигурна, че щеше да е толкова вкусен и в леглото. Но макар че живееше с мен, чистеше къщата ми, купуваше храната ми, вършеше ми услуги, все още не бях правила истински секс с него, тъй като не планирах да го задържа. Някога щеше да му се наложи да си намери ново място за живеене, нов живот, защото нямаше винаги да се нуждая от него така, както се нуждаех сега.

Аз бях човек, но точно както бях първата човешка Нимир-Ра, която леопардите някога са имали, така бях и първият човешки слуга на вампир-господар, който придобиваше определени... способности. Тези способности си имаха своите недостатъци. Един от тях беше нуждата да храня ardeur горе-долу на всеки дванадесет часа. Arduer е френска дума за пламък, грубо се превежда „Да бъдеш погълнат”, „Да бъдеш погълнат от любов”. Но не точно любов.

Втренчих се в разширените люлякови очи на Натаниел, обгърнах лицето му с длани. Направих единственото, което можах, за да спра Джесика Арнет да не засрами и двама им на приема. Целунах го. Целунах го, защото той имаше нужда да го направя. Целунах го, защото странно, така беше правилно. Целунах го, защото беше моят pomme de sang, моята кървава ябълка. Целунах го, защото беше храната ми, а мразех факта, че някой трябва да ми е храна. Хранех се и от Майка, но той ми беше партньор, гадже и беше достатъчно доминантен, да каже не, ако пожелае. Натаниел искаше да го взема, искаше да ми принадлежи, а не знаех какво да направя за това. След няколко месеца, ardeur щеше да е под контрол и нямаше да се нуждая от pomme de sang. Какво щеше да прави Натаниел, когато вече нямаше да имам нужда от него?

Отдръпнах се от целувката и видях лицето на Натаниел да сияе така, както сияеше лицето на Джесика Арнет за него. Не бях влюбена в Натаниел, но гледайки щастливото му, красиво лице, се страхувах, че не мога да кажа същото за него. Аз го използвах. Не за секс, а за храна. Той беше храна, просто храна, но дори докато го гледах, знаех че част от това е лъжа. Не се влюбваш в пържолата си, защото тя не може да те прегърне, не може да притисне горещи устни в извивката на врата ти и да прошепне „Благодаря ти”, докато се движи по коридора в онези графитно черни панталони, които обгръщат задника му като втора кожа и се спускат около бедра, които случайно знаеш, че са още по-хубави извън панталоните, отколкото в тях. Когато се обърнах към следващия човек от редицата, хванах погледа на детектив Джесика Арнет. Не беше съвсем дружелюбен. Чудесно, просто чудесно.

Хелоуинската тема продължаваше и в приемната зала. Навсякъде висяха серпантини от черна и оранжева хартия, картонени скелети, гумени прилепи и хартиени духове се носеха над главите ни. На едната стена висеше паяжина, достатъчно голяма, че в нея можеше да се оплете човек. Украсите по масите бяха реалистично изглеждащи тиквени фенери с премигващи електрически усмивки. Фалшивите скелети бяха достатъчно дълги, че да представляват опасност, за някой доста по висок от мен. Което означава, че малки картонени пръстчета рошеха косите на повечето хора. За нещастие Тами е метър и седемдесет без токчетата, с тях воалът й се заплиташе в декорациите. Шаферките най-после успяха да разплетат воала й от пръстчетата, но това провали тържественото влизане на булката и младоженеца. Ако Тами беше искала декорациите да са на безопасна за високи хора височина, не трябваше да ги оставя на Лари и братята му. Никой от тях не беше по-висок от метър шейсет и пет. Шафер или не, аз не бях помагала за украсата на залата. Така че вината не беше моя.