Лоръл Хамилтън: Сънят на инкубата

Бяхме стигнали до момента, в който се разменяха пръстените, което означаваше, че кумът и кумата имаха нещо за правене. Жената трябваше да държи огромният водопад от цветя на Тами, а мъжът трябваше да подаде бижутата. Всичко изглеждаше толкова ужасно сексистко. Поне един път ми се иска да видя мъжете да държат цветята, а жените да подават бижутата. Някога приятел ми беше казал, че съм твърде свободомислеща за повечето хора. Може би. Знам само, че ако някога отново се сгодя, съм решила или и двамата да имаме годежни пръстени, или нито един. Разбира се, тази част с нежененето означаваше, че вероятно и годеж нямаше да има. О, добре де.

Най-после бяха съпруг и съпруга. Всички се обърнахме и свещеникът ги представи пред църквата като господин и госпожа Лоранс Къркланд, макар да знаех със сигурност, че Тами щеше да задържи моминското си име, така че трябваше да е господин Лоранс Киркланд и госпожа Тами Рейнолдс.

Построихме се в две редици. Падна ми се да предложа ръка на детектив Джесика Арнет. Тя постави длан върху моята и както беше с токчета, бях с около дванадесет сантиметра по-ниска от нея. Тя ми се усмихна. Бях забелязала, че е симпатична преди около месец, защото флиртуваше с Натаниел, но до този момент не бях осъзнала, че можеше да е красива. Тъмната й коса бе прибрана назад от лицето й, така че се виждаше единствено деликатният триъгълник на скулите и брадичката й. Гримът беше разширил очите й, добавил цвят към бузите й и изваял плътни устни на мястото на нейните тънки. Осъзнах че оранжевото, което правеше останалите шаферки бледи, при нея подчертаваше богатите оттенъци на кожата и косата й и караше очите й да сияят. Много малко хора изглеждат добре в оранжево, това е една от причините да го използват в толкова много затвори, като допълнително наказание. Но детектив Арнет изглеждаше възхитително в него. Почти ме накара да си пожелая да бях позволила на координаторката да ме убеди за допълнителния грим. Почти.

Сигурно се бях втренчила, защото тя се намръщи и чак тогава тръгнах напред и застанах на място в редицата. Държахме се като добри малки сватбари. Вече бяхме издържали фотографа за груповите снимки. Сега той щеше да дебне булката и младоженеца за скритите моменти: рязането на тортата, хвърлянето на букета, свалянето на жартиера. Щом преминехме през поздравителната сесия, можех да се разтворя в тълпата и на никой нямаше да му пука.

Стояхме в редица, сякаш бяхме забити. Булката и младоженецът отпред, защото, да си го кажем честно, те са тези, които хората са дошли да видят. Останалите стърчахме зад тях покрай стената, чакайки да се здрависаме с хора, предимно непознати. Семейството на Тами беше местно, но никога не ги бях срещала. Цялото семейство на Лари беше от други градове. Познавах поканените полицаи, с изключение на тях всичко беше кимане и усмивка, кимане и усмивка, здрависване тук и там, кимане и усмивка.

Сигурно много се бях концентрирала на хората, с които се срещах, защото се изненадах, когато Майка Калахан, кавалерът ми за вечерта, внезапно се изправи пред мен. Висок е точно колкото мен. Нисък и за мъж, и за жена. Силната му, кафява коса, беше къдрава почти колкото моята и днес падаше свободно около раменете му. Беше я оставил така заради мен. Не обичаше косата му да е пусната и го разбирах. И без това изглеждаше прекалено деликатен за мъж, а с всичката тази коса, която го обграждаше, лицето му беше почти същия деликатен триъгълник като на детектив Арнет. Долната му устна беше по-пълна от горната, което го караше да изглежда постоянно нацупен и това че беше по-широка от устите на повечето жени, не му помагаше особено. Но тялото под черния костюм, то определено изясняваше, че това е мъж. Широки рамене, строен кръст и бедра, тяло на плувец, макар че това не беше неговият спорт. От врата надолу никога не бихте го сбъркали с момиче. Само лицето и косата объркваха.

Беше оставил ризата си отворена на врата, така че обграждаше като в рамка вдлъбнатината на врата му. Можех да видя затъмненото си отражение в очилата му. Във фоайето беше мрачно, така че за какво му бяха очилата? Очите му бяха котешки, леопардови, да сме по-точни. Едновременно жълти и зелени. Кой от двата цвята доминира, зависеше от дрехите, които носеше, от настроението му, от светлината. Днес, заради ризата, щяха да са съвсем зелени, с намек за жълто, като светлина процеждаща се в гората.

Той беше леопардлак, Нимир-Радж на местния пард. По принцип трябваше да може да мине за човек. Но ако прекараш прекалено много време в животинска форма, понякога не се завръщаш изцяло. Днес не искаше да притеснява обикновените хора, оттам и очилата.