Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

Принудих се да тръгна напред. Принудих се да отида да видя каквото имаше да се вижда и да изоставя тревогите за моралното си падение за друг път. Първо работата.

Трябваше да стигна до далечния край на десния контейнер, за да видя русата й коса, като ярка удивителна на черния паваж. Докато я гледах отгоре видях колко е дребна. Мой ръст или по-дребна. Лежеше по гръб, палтото беше разтворено под нея, все още на ръцете й. Но платът беше разтворен настрани, сгънат откъм страната на най-близките паркирани коли, така че да може да бъде видяна от клиент, отиващ към колата си. Косата й също беше разперена, пригладена настрани. Ако беше по-висока и косата й щеше да се вижда откъм паркинга – само намек за ярко жълто иззад контейнера. Огледах тялото й до долу и разбрах защо някой я беше мислел за по-висока – прозрачни пластмасови токчета, високи поне дванайсет сантиметра. Легнала, не беше толкова висока. Главата й беше обърната надясно, откривайки следите от ухапвания. Вампирски следи.

На извивката на малката й гърда имаше друг чифт белези, от който се процеждаха две тънки ивици кръв. Нямаше кръв по раната на врата. Щеше да ми се наложи да преместя контейнерите, за да стигна до там. щеше да ми се наложи да преместя и тялото, за да потърся още белези от ухапвания, както и следи от насилие. Някога полицията ме викаше чак след като всички останали експерти бяха приключили с работата си, но това беше преди време. Сега трябваше да внимавам да не прецакам местопрестъплението. Което означаваше, че ще ми се наложи да намеря отговорника.

Лейтенант Рудолф Стор не беше труден за откриване. Той е висок два метра и има фигура, каквато имаха професионалните борци, преди всички да започнат да изглеждат като Арнолд Шварценегер. Долф беше във форма, но не ходеше да вдига тежести. Нямаше време. Твърде много престъпления за разкриване. Черната му коса беше отрязана толкова ниско, че оставяше ушите му голи и някак самотни отстрани на главата му. Което винаги означаваше, че наскоро се беше подстригвал. Винаги се подстригваше по-ниско, отколкото се харесваше, така че да има по-голям интервал между подстригванията. Тъмният му тренчкот беше изпънат перфектно. Обувките му блестяха на светлините от паркинга. Не му пукаше как изглежда, стига да е чисто и изпънато. Долф винаги беше чист и изпънат. Мисля, че това беше една от причините убийствата така да го дразнят – винаги бяха толкова разхвърляни.

Кимнах на униформения полицай, чиято единствена работа изглежда беше да наблюдава тялото и да не позволява да бъде пипано от някой, който нямаше право да го докосва. Той ми кимна в отговор и пак се върна към гледане на тялото. Нещо в широко разтворените му очи ме накара да се запитам дали това не беше първото му вампирско убийство. Дали не се притесняваше, че жертвата ще се надигне и ще се опита да го хапне? Можех да успокоя страховете му, защото знаех че тази никога няма да се надигне. Беше пресушена до смърт от група вампири. Това няма да те направи една от тях. На практика това гарантира забавлението на вампирите и че жертвата няма да стане една от тях. Бях го виждала и преди. Дяволски се надявах, че не беше отново подивял вампир-повелител. Последният нарочно оставяше жертвите си, така че да можем да ги открием, опитвайки се да провали новите закони, които легализираха правата на вампирите. Господин Оливър вярваше че вампирите са чудовища и ако им се дадат законови права, те ще се размножат прекалено бързо и накрая ще превърнат цялата човешка раса във вампири. И тогава от кого щяха да се хранят всички? Е, да, щеше да отнеме стотици години вампиризмът да се разпространи до такава степен, но наистина старите вампири гледат в далечна перспектива. Могат да си го позволят, нали имат времето.

Знаех, че не е отново господин Оливър, защото го бях убила. Бях смазала сърцето му и без значение колко пъти Дракула се надига в старите филми, Оливър си беше съвсем окончателно мъртъв. Можех да го гарантирам. Което означаваше, че си имаме нова група луди, а те можеха да имат изцяло нов мотив за убиване. По дяволите, можеше даже да е лично. Вампирите вече законно бяха граждани, което означаваше, че можеха да са злопаметни, също като хората.

Но някак си не ми изглеждаше лично. Не ме карайте да го обясня, просто беше така.

Долф видя, че отивам към него. Не се усмихна, не каза и здрасти, първо, защото си беше Долф и второ, защото не беше особено доволен от мен. Не беше особено доволен от чудовищата напоследък, което се прехвърляше и към мен, защото бях прекалено интимна с тях.