Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

- И после са го аранжирали, така че да бъде открито.

Той кимна.

- Това също ме притесняваше. Ако само я бяха завили с палтото и не си бяха играли с косата й, никой нямаше да я открие тази вечер.

- В клуба щяха да забележат, че я няма – казах, - или може би вече е била приключила с работата?

- Не, не е била приключила и да, щяха да забележат, че я няма.

Хвърлих поглед към тялото.

- Но дали щяха да я намерят?

- Може би – каза, - но не чак толкова бързо.

- Да, скоро е убита, студена е на пипане, но не е било отдавна.

Той провери записките си.

- Била е на сцената преди по-малко от два часа.

Огледах се наоколо под ярките халогенни светлини. Нямаше място за криене на паркинга, освен зад контейнерите.

- Дали са я убили зад кофите?

- Или в кола – каза той.

- Или във ван – продължих.

- Най добрият приятел на серийния убиец – каза Долф.

Погледнах го, опитвайки се да разчета нещо зад студените му очи на ченге.

- Сериен убиец ли, за какво говориш? Доколкото знам, това е първото убийство.

Той кимна.

- Аха – тръгна да се обръща настрани.

Хванах леко ръкава му. Напоследък трябваше да внимавам как го докосвам. Толкова много неща приемаше за агресивни.

- Полицаите не използват израза сериен убиец, освен ако не им се налага. Първо, не искаш да е вярно. И второ, защото репортерите ще се хванат за него и ще го съобщят като истина.

Той се втренчи надолу в мен и аз пуснах ръкава му.

- Наоколо няма никакви репортери, Анита. Просто още една мъртва стриптизьорка в Сугет*.

(*квартал в Сейнт Луис)

- Тогава защо го казваш?

- Може би съм ясновидец.

- Долф – настоях.

Той почти се усмихна.

- Имам лошо предчувствие, това е. Това или е първото им убийство, или е първото, което сме открили. Ужасно подредено е като за първо убийство.

- Някой е искал да я открием, Долф, и то тази вечер.

- Да, но кой? Дали убиецът, или убийците? Или е бил някой друг?

- Като например? – попитах.

- Някой клиент, който не е можел да си позволи жена му да разбере къде е бил.

- Значи той разтваря палтото й, премества косата й и се опитва да я направи по-видима?

Долф кимна леко един път.

- Не съм съгласна. Нормален човек не би докоснал мъртво тяло, не толкова че да разтвори палтото, да разбърка косата. Освен това този проблясък бледа плът беше направен от някой, който е знаел че ще толкова видим, колкото си беше. Нормален човек може да я извлече иззад контейнера, но не и да я аранжира, не и така.

- Продължаваш да казваш „нормален”, Анита, още ли не знаеш, че нищо не е нормално. Има само жертви и хищници. – Погледна настрани, когато казваше последната част, сякаш не искаше да видя какво е изписано на лицето му.

Оставих го да гледа настрани, позволих му да скрие този момент за себе си. Освен това, Долф и аз се опитвахме да възстановим приятелството си, понякога имаш нужда приятелите ти да се месят, но понякога имаш нужда да те оставят сам, по дяволите.

Не исках да се връщам обратно на приема. Първо, не бях в щастливо настроение. Второ, все още не знаех как да отговоря на въпросите на Арнет. Трето, Майка ме беше накарал да му обещая, че ще танцувам с него. Мразех да танцувам. Не мислех, че съм добра в танцуването. В къщи Майка, Натаниел и дори Джейсън, по дяволите, ми бяха казвали, че греша. Че всъщност танцувам много добре. Не им повярвах. Мисля че се дължеше на доста гаден опит от основното училище. Има ли други преживявания, освен ужасни, през тези няколко години в основното? Сигурно, ако си наистина лош, в ада те наказват да си вечно на четиринадесет, да си затворен в училище и никога да не си отиваш в къщи.

Така че се върнах на приема, надявайки се, че ще мога да кажа, че съм уморена и ще си тръгнем, но си имах едно наум. Майка беше успял да изтръгне обещание, че ще танцувам с него и дори, че ще танцувам с Натаниел. Проклятие. Не обещавам често разни неща, защото когато го направя, държа на думата си. Двойно проклятие.

Тълпата бе значително намаляла. Убийствата отнемат голяма част от нощта. Но знаех, че момчетата ще са там, защото колата бе у мен. Натаниел седеше на масата, където ги бях оставила, но с него беше Джейсън, не Майка. Джейсън и Натаниел се бяха навели толкова един към друг, че главите им почти се докосваха. Късата ръса коса на Джейсън изглеждаше много жълта на фона на тъмно кафявата на Натаниел. Джейсън носеше синя риза, която знаех, че е само един-два нюанса по-синя от очите му. костюмът му беше черен и дори без да съм го видяла изправен бях сигурна, че е ушит по тялото му и вероятно с италианска кройка. За костюма беше платил Жан-Клод, а той обичаше да облича служителите си с дизайнерски италиански костюми. Освен когато ги обличаше, сякаш са допълнение към висококачествено порно. За съвременна сватба, костюмът вършеше работа. Джейсън работеше и като стриптизьор в „Престъпни удоволствия”, клуб, който Жан-Клод притежаваше, но не този вид работа позволяваше на Джейсън да носи дизайнерски дрехи, шити по поръчка за него. Джейсън беше pomme de sang на Жан-Клод. Жан-Клод не мислеше, че се отнасям с достатъчно уважение към Натаниел, за позицията му на мой pomme de sang. Бях оставила Майка и Натаниел да отидат да пазаруват заедно с Джейсън за официални дрехи и покрих сметката за моите две момчета. Тя беше кошмарна, но не можех да позволя Жан-Клод да е по-мил към своята мъжка метреса, отколкото аз към моите. Нали така?