Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

Технически Майка не ми беше метреса, но заплатата, която получаваше от Коалицията за по-добро разбирателство между ликантропската и човешката общности не покриваше дизайнерски костюми. Аз печелех достатъчно пари, за да мога да плащам за дизайнерски костюми, затова ги платих аз.

Имах време да се зачудя какво бяха намислили Джейсън и Натаниел, за да си говорят толкова отблизо, като заговорници. Тогава повече почувствах, отколкото видях Майка. Той стоеше в другия край на стаята, говорейки с група мъже, повечето от които полицаи. Той поклати глава, засмя се и тръгна през стаята към мен. Не ми се случваше често да виждам Майка от дистанция. Винаги бяхме толкова близо един до друг физически. Сега имах възможност да го наблюдавам как се придвижва към мен, да се наслаждавам как костюмът обвива тялото му, как подчертава широките му рамене, тесния кръст, стегнатите бедра, заоблеността на хълбоците му. Костюмът му прилепваше като ръкавица. Докато го наблюдавах да се приближава, изведнъж осъзнах, че си заслужаваше всяка стотинка.

Музиката спря точно преди да стигне до мен, беше някаква песен, която не знаех. За секундна се надявах, че ще можем просто да седнем и да разберем, какво беше толкова интересно за другите двама. Но надеждата ми беше напразна, защото започна друга песен. Бавна. Все още не ми се танцуваше, но когато Майка стигна на една ръка разстояние, трябваше да си призная, че не беше лоша идея да имам някакво извинение да го докосна пред публика.

Усмихна ми се и дори през слънчевите очила, знаех как биха изглеждали очите му с тази усмивка.

- Готова ли си?

Въздъхнах и протегнах ръце.

- Колкото бих могла да бъда.

- Нека първо се отървем от коженото яке.

Разкопчах го, но казах:

- Нека го задържим, малко ми е студено.

Дланите му се плъзнаха около кръста ми.

- Навън захладня ли?

Поклатих глава.

- Не такъв вид студ.

- О, – каза той и отдръпна дланите си, които се плъзгаха нагоре по гърба ми под коженото яке. Върна се пак на кръста ми и плъзна длани под сакото на смокинга, така че само тънката ивица плат на официалната риза разделяше кожата ми от неговата.

Потреперих под това докосване.

Той приближи уста до ухото ми, преди дланите му да бяха завършили дългото, бавно плъзгане, което щеше да притисне телата ни едно до друго.

- Аз ще те стопля. – Дланите му ме притиснаха към извивките на тялото му, но не толкова плътно, че да ме накара да се чувствам неудобно пред публика. Близко, но не сякаш бяхме залепени. Но и от това разстояние можех да почувствам подутината под плата на панталоните му. Съвсем бегло докосване, което обаче ми позволи да разбера, че имаше повече от една причина да не ме притиска толкова плътно, колкото можеше. Държеше се възпитано. Не бях сто процента сигурна, дали това наистина беше негова идея или беше усетил неудобството ми. Винаги беше много, много внимателен около мен. На практика отразяваше толкова точно това, което исках, това, от което имах нужда, че ме караше да се чудя дали го познавах наистина или виждах само това, което той искаше да видя.

- Мръщиш се, какво не е наред? – Беше толкова близо, че дори обръщането на главата му срещу лицето ми, му позволяваше да шепне.

Какво се очакваше да кажа? Че подозирах, че ме лъже, не за нещо определено, а за почти всичко. Беше прекалено перфектен. Прекалено точно това, което се нуждаех да бъде. Това трябваше да е просто сцена, нали? Никой не беше перфектно това, което имаш нужда да бъде, всеки те разочароваше по някакъв начин, нали?

Той прошепна в ухото ми:

- Намръщи се по-силно. Какво не е наред?

Не знаех какво да кажа. Защо тази вечер толкова често ми се случваше да имам да кажа поне десет неща, но да не искам да споделя на глас нито едно от тях? Реших да му кажа част от истината, предполагам беше по-добре, отколкото да го лъжа.

- Чудя се, кога ще провалиш всичко.

Отдръпна се така, че ясно да може да види лицето ми. Изразът му беше очевидно объркан.

- Сега пък какво съм направил?

Поклатих глава.

- Там е проблемът, не си направил нищо, нищо грешно, де.

Погледнах го и ми се прииска да видя очите му. Най-накрая протегнах ръка и повдигнах очилата му, толкова, колкото да мога да видя резедавото на очите му. Разбира се, това беше грешка, защото се хванах, че съм се втренчила в тези очи, възхищавайки се колко зелени изглеждаха тази вечер. Пак поклатих глава.

- Проклятие.

- Какъв е проблемът? – попита.

- Няма такъв и точно там е проблемът. – Дори и според мен в това нямаше смисъл, но все пак беше истина. Така се чувствах.