Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

Понякога се бориш с това, което си, а понякога се предаваш пред него. А някои вечери, толкова ти омръзва да се бориш със себе си, че започваш да се заяждаш с някой друг.

Застанахме в далечния край на паркинга, където растящите дървета образуваха висока, тънка ивица. Бързо растящи кленове, чиито жълти листа танцуваха на октомврийския вятър. Косата ми беше така стегната в рибената кост, че вятърът почти не можеше да я помръдне, но тази на Майка се развяваше около лицето му, като плътен, тъмен облак. Беше свалил очилата си и светлините от уличните лампи караха очите му да изглеждат ярко жълти, дори и със зелената риза, сякаш отразяваха светлината по по-различен начин, отколкото трябваше, или отколкото биха я отразявали, ако бяха човешки очи.

Вятърът беше студен и носеше свеж есенен аромат. Искаше ми се да го хвана за ръка и да тръгна в нощта, докато не намерим някоя гора. Исках да тръгнем в тъмнината и да оставим вятъра да ни отведе там, където той иска. Лошото ми настроение изглежда беше отнесено от хладния нощен вятър или може би промяната се дължеше на гледката на Майка с лице почти скрито от облака на косата му. Каквато и да беше причината, вече не исках да се караме.

- Права си, носът ми се лекува – гласът му съдържаше намек за горчив смях. Тонът, който пасваше на онази объркваща усмивка.

Докоснах го по ръката.

- Не е нужно да го правиш, ако ти е трудно.

Той поклати глава и приглади косата си назад, нетърпелив, ядосан, сякаш се сърдеше на косата, че му се пречка. Помислих че вероятно беше ядосан на мен, но не попитах. Не исках да знам, ако отговорът беше да.

- Не, ти попита, аз ще ти отговоря.

Отдръпнах ръка и го оставих да говори, оставих го да разтвори торбата, която само до преди минути, толкова исках да отворя. Сега трябваше да го оставя, за да изтрия този израз от лицето му.

- Знаеш ли защо косата ми е дълга?

Въпросът беше толкова странен, че му отговорих.

- Не, мислех че така я харесваш.

Той поклати глава, придържайки с една ръка косата, за да не застава пред лицето му.

- Когато Химера завладееше групата превръщачи, той използваше мъчения или заплахи за мъчения, за да ги контролира. Ако водачите на групата издържаха на мъченията, започваше да измъчва по-слабите членове. Да използва тяхната слабост, за да контролира алфите в групата.

Той замълча за толкова дълга, че трябваше да кажа нещо.

- Знам че той беше едно садистично копеле. Спомням си какво причини на Джина и Вайълет, за да държи теб и Мърл под контрол.

- Знаеш само една част – каза той, а очите му сякаш гледаха надалеч, много надалеч. Спомените се връщаха и не бяха хубави.

Не бях искала да предизвиквам това.

- Майка, нямах предвид ...

- Не, ти искаше да знаеш. Можеш да знаеш. – Пое толкова дълбоко въздух, че чак потрепери. – Едно от любимите му мъчения беше груповото изнасилване. Накара тези от нас, които не искаха да участват, да си пуснат дълга коса. Каза че щом искаме да се държим като жени, тогава трябва да изглеждаме като жени.

Замислих се за секунда.

- Само ти и Мърл в целия пард сте с дълги коси.

Кимна.

- Мисля че на Кейлъб му харесваше, а Ноа, ами ... – сви рамене. – Всички правехме неща, които не харесвахме, само за да останем живи. Да останем цели.

Мнението ми за Кейлъб нямаше как да е по-ниско, но това за Ноа определено падна. Не знаех какво да кажа. Но Майка вече не се нуждаеше от думите ми. Беше започнал да разказва и щеше да завърши цялата история сега, независимо дали исках да я чуя или не. Проклетата вина си беше моя, така че слушах и му предоставих единственото нещо, което можех в момента – вниманието си. Не ужас, не съжаление, само внимание. Ужасът беше излишен, а съжалението... – никой не обича да го съжаляват.

- Ти разговаря с Химера. С повече от едно от лицата му. Знаеш колко беше объркан.

Кимнах и после казах:

- Да.

- Част от него беше абсолютен тиранин и тази част изнасилваше жени. Друга част беше гей и двете части се мразеха една друга.

Химера беше дал на термина раздвоена самоличност напълно ново значение, защото всяка от самоличностите му имаше и различна физическа форма. Докато не го срещнах лично и го видях с очите си, щях да кажа че е невъзможно.

- Спомням си, че част от него ме искаше за партньорка, а друга част изобщо не изглеждаше заинтересувана от момичета.

Майка кимна.

- Именно.

Почти се страхувах накъде отиват нещата, но сама го бях започнала. Ако той можеше да разкаже историята, аз можех да я изслушам, цялата.