Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

- Какво каза? – попита Натаниел.

- Казах, че танц звучи страхотно. – Удивлението им почти си заслужаваше жертвата.

- Къде е Анита и какво си ѝ направила? – попита Джейсън с измамна сериозна физиономия.

Не се опитах да обяснявам. Не можех да измисля как по-гладко да обясня на Майка, че ми се искаше да бяхме танцували и че вината за пропуска е моя, без да разкрия тайните му пред Натаниел и Джейсън. Така се изправих и подадох ръката си на Натаниел.

След като се взира в нея и в мен в продължение на секунда, той я пое почти колебливо, сякаш се страхуваше, че ще я дръпна обратно. Мисля, че се бе подготвил за спор относно танцуването и да не спори го беше извадило от релси.

Усмихнах се на изненадата по лицето му.

- Да влезем вътре.

Той ми се усмихна с една от редките си цялостни усмивки, такава, коята караше цялото му лице да изглежда щастливо. Само заради тази усмивка, бих му дала много повече от един танц.

Разбира се, добрите ми намерения издържаха само докато ме заведе до дансинга. И внезапно от мен се очакваше да танцувам. Пред хора. Пред хора, повечето от които полицаи. Полицаи, с които работех редовно. Никой не е толкова безмилостен, ако му дадеш амуниции, колкото тълпа полицаи. Ако танцувах лошо, щяха да се шегуват с мен. Ако танцувах добре, шегите щяха да са по-солени. Ако разберяха, че танцувам добре със стриптизьор, шегите нямаше да имат край. Ако разберяха, че танцувам лошо със стриптизьор, шегите щяха да са, ами... гадни. Както и да го погледнеш, си бях прецакана.

Почувствах се пак на четиринадесет и пак непохватна. Но е почти невъзможно е да си непохватен, когато Натаниел ти е партньор. Вярно че това му беше работата, но знаеше как да извади най-доброто от някого на дансинга. Трябваше просто да се освободя от задръжките си и да следвам тялото му. Звучи лесно, но не и за мен. Харесвам малкото задръжки, които да ми останали, много благодаря, и смятам да си ги задържа, колкото мога по-дълго.

Това, за което се държах в момента, беше Натаниел. Не ме плашат много неща, честно, но самолетните полети и танците пред публика са част от списъка. Сърцето ми биеше в гърлото и продължавах да се боря с нуждата да си гледам в краката. Мъжете бяха прекарали цял следобед, доказвайки ми, че мога да танцувам, в къщи, където единствените хора, които ме наблюдаваха ми бяха приятели. Но внезапно, пред публика, съставена от значително по-малко приятелски настроени хора, всичките ми уроци изглежда се изпариха. Оставаше ми единствено да се притискам към рамото и ръката на Натаниел, въртейки се в онези безсмислени кръгчета, които нямат нищо общо с песента, но много общо със страха и неумението да танцуваш.

- Анита – каза Натаниел.

Продължавах да си гледам в краката и да се опитвам да не виждам, че ни наблюдават от цялата зала.

- Анита, погледни ме, моля те.

Повдигнах лице и това, което видя изписано в очите ми, го накара да се усмихне и да изпълни собствения му поглед със някакво леко учудване.

- Ти наистина се страхуваш – каза, сякаш преди това не го вярваше.

- Бих ли признала някога, че се страхувам, ако не ме е страх?

Той се усмихна.

- Вярно. – Гласът му беше мек. – Просто гледай лицето ми, очите ми, никой друг няма значение, освен човекът, с когото танцуваш в момента. Не поглеждай никой друг.

- Звучиш сякаш и си г оказвал и преди.

Той сви рамене.

- Много жени в началото се чувстват неудобно на сцената.

Погледнах го с вдигнати вежди.

- Преди играех една сцена, в която излизах с официално облекло и избирах жена от публиката, с която да танцувам. Много официално, съвсем в стил „Фред Астер”.

Някак си Фред Астер не беше името, което ми идваше на ум, когато се сетех за „Престъпни удоволствия”. Така му и казах.

Усмивката му беше по-малко нежна и повече негова.

- Ако понякога влизаше в клуба, за да ни видиш как работим, вместо само да ни возиш до там, щеше да знаеш какво правим.

Погледнах го лошо.

- Танцуваш – каза той.

Разбира се, веднага щом ми посочи че танцувам, аз спрях. Все едно ходиш по вода, щом се замислиш за това и вече не можеш да го правиш.

Натаниел подръпна нежно ръката ми, побутна леко рамото ми и пак ни раздвижи. В края на краищата се втренчих в гърдите му, наблюдавайки движението на тялото му, сякаш той беше от лошите и това беше бой. Следиш централната част на тялото за първите издайнически движения.

- В къщи се движеше в ритъма на музиката, не само натам накъдето те въртя аз.