Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

Не можех да доловя думите им, единствено тона, който ми звучеше вбесен. Осъзнах, че се взирам, но това не ми влизаше в работата. Дори двете с Рони да продължавахме да тренираме три пъти седмично, което не бе така, това пак нямаше да е моя работа. Рони имаше проблеми с това, че се срещах с вампир, по-точно с Жан-Клод, но основното ѝ възражение беше свързано с частта с вампира. Във време, в което имах нужда от женски съвет и малко съчувствие, тя предложи единствено възмущение и гняв.

Постепенно през последните месеци започнахме да се виждаме все по-рядко, докато не се стигна до момент, в който не бяхме разговоряли в продължение на два месеца. Знаех, че тя и Луи продължават да се срещат, защото двамата с него имахме общи приятели. Почудих се за какво е разправията, но това не беше моя битка. Моята битка чакаше на паркинга и се беше облегнал отстрани на джипа ми. И тримата се подпираха на колата ми. Приличаше на строй, или на засада.

По средата на асфалта се поколебах и се почудих дали да не се върна и да предложа да играя ролята на арбитър между Рони и Луи. Не любезността ме караше да искам да се върна, а страхливостта. Много повече предпочитах да бъда въвлечена в нечия разправия, отколкото да се изправя пред това, което ме очакваше. Чуждата емоционална болка, без значение колко е силна, е много по-слаба, отколкото твоята.

Но Рони нямаше да ми благодари за намесата, а и това наистина не беше моя работа. Може би щях да ѝ се обадя на следващия ден и да видя дали няма да говори, да видя дали беше останало достатъчно приятелство, което да спасим. Тя ми липсваше.

Стоях на притъмняващия паркинг, уловена между разправията зад мен и разправията, която ме очакваше. Странно, но нямах желание да се карам с никого. Внезапно се почувствах уморена, ужасно уморена, и това нямаше нищо общо с късния час или с дългия ден.

Приближих се към чакащите мъже, никой не ми се усмихна, но от друга страна, аз също не им се усмихнах. Явно разговорът не предполагаше усмивки.

- Натаниел твърди, че не си искала да танцуваш с него – заяви Майка.

- Не е вярно – възразих. – Танцувах, два пъти. Това, което не исках, беше да си играем на цуни-гуни пред ченгетата.

Майка погледна Натаниел. Натаниел сведе очи към земята.

- Ти ме целуна по-рано пред детектив Арнет. Това с какво е по-различно?

- Целунах те, за да намекна на Джесика да спре да ти досажда, защото ти искаше да те спася от нея.

Той вдигна поглед, очите му бяха като две красиви рани, изпълнени с толкова болка.

- Значи си ме целунала, само за да ме спасиш, а не защото си искала?

Ох, по дяволите. На глас опитах отново, въпреки свития ми стомах, който ми говореше, че щях да загубя този спор. Напоследък около Натаниел винаги имах усещането, че вършех нещо неправилно, или поне не съвсем правилно.

- Нямах предвид това – казах.

- Това каза – изрече Майка.

- Не започвай и ти – възразих, и чух гнева в гласа си, преди да успея да го спра. Той вече беше там, просто аз не го знаех. Често бях гневна, особено когато не се чувствах комфортно. Предпочитах повече гнева пред смущението. Мариан, която ми помагаше да се науча да контролирам непрестанно растящия списък с психически сили, казваше, че използвам гнева, за да се предпазя от всяка нежелана емоция. Беше права, приех, че е права, но двете с нея още не можехме да измислим алтернативно решение. Какво може да направи едно момиче, ако не може да се ядоса и не може да избяга от проблема? Само ако знаех! Мариан ме окуражаваше да бъда честна, емоционално честна към себе си и към хората около мен. Емоционална честност. Звучи толкова безобидно, толкова благотворно. Не е нито едно от двете.

- Не искам да се караме – казах. Ето, това беше честно.

- Никой от нас не го желае – отвърна Майка.

Само като чух колко е спокоен, и това помогна на гнева ми да намалее.

- На дансинга Натаниел прекали и ardeur се появи по-рано.

- Почувствах го – изрече Майка.

- Аз също – допълни Джейсън.

- Но сега не го усещаш, нали? – попита Натаниел. Очите му бяха почти обвиняващи, а в гласа му имаше намек за гняв. Не бях сигурна, че някога съм го чувала толкова да звучи близо до гневен.

- Анита става по-добра в контролирането на ardeur – обясни Майка.

Натаниел поклати глава и обгърна силно тялото си с ръце. Това ми напомни за начина, по който Рони се държеше.

- Ако беше ти, тя просто щеше да дойде на паркинга да се нахрани.

- Не и доброволно – възразих.

- Напротив, щеше – не се съгласи той, а в очите му имаше същия гняв, който се съдържаше и в гласа му. Преди никога не бях виждала тези очи с цвят на лавандула, гневни. Не и по този начин. Беше необяснимо смущаващо.