Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

Видях какво искаше той. Почувствах го. Почувствах раздразнението му. Месеци, през които беше добър. През които се беше държал добре, не се беше възползвал от възможностите. Почувствах как всички тези месеци добро поведение да се разбиват около нас и да ни оставят оголени и задушаващи се от желанието, което сякаш изпълваше света. До този момент не бях разбрала, колко добре се беше държал. Не бях разбрала какво отказвах. Не бях разбрала какво ми предлагаше. Не бях разбрала... нищо.

Отдръпнах се от него и поставих длан на гърдите му, за да не може отново да се приближи.

- Моля те, Анита, моля те, моля те – гласът му беше нисък и нетърпелив и сякаш не можеше да намери нужните думи. Но аrduer не се нуждаеше от думи. Внезапно отново почувствах тялото му, въпреки че стояхме на няколко крачки. Беше толкова твърд и корав, и болезнен. Болезнен, защото му бях отказала оргазъм. Бях му го отказвала от месеци. Никога не бях правила истински секс с Натаниел, защото можех да се храня и без това. Никога не се бях замисляла какво може да означава това за него. Но сега можех да усетя тялото му, натежало, болезнено от страст, която се беше натрупвала месеци. Последният път, когато бях докоснала нуждите на Натаниел по този начин, той просто искаше да ми принадлежи. Това все още го имаше, но сега имаше и настояване, почти крещяща нужда. Нужда, която бях пренебрегнала. По дяволите, нужда, която се бях престорила, че не съществува. А сега изведнъж, Натаниел вече не ми позволяваше да игнорирам тази нужда.

Мисленето ми се проясни за миг, защото се почувствах виновна. Виновна, че го бях оставила толкова дълго само да жадува, докато моите нужди биваха задоволени. Мислех че да правя истински секс с него, означаваше да го използвам, но този внезапен поглед в сърцето му ми позволи да разбера, че се бях възползвала от него повече, отколкото ако бяхме правили секс. Бях използвала Натаниел, сякаш беше вид секс играчка, нещо, което да ми достави удоволствие, а след това да бъде почистено и върнато обратно в шкафа. Внезапно се почувствах засрамена, засрамена че се бях отнесла с него като обект, при условие че той не искаше такова отношение.

Вината ме заля като студен душ, метафоричният шамар в лицето, който използвах да прибера ardeur назад за поне още час или два.

Натаниел сякаш усети как топлината се оттича от мен. Погледна ме с широко разтворените си лавандулови очи, огромни и блестящи, блестящи от непролети сълзи. Накара дланите си да пуснат ръцете ми и след като аз вече го бях пуснала, сега стояхме на дансинга на разстояние един от друг. Разстояние, което нито един от двама ни не се опита да прекоси.

Първата блестяща сълза се плъзна по бузата му.

Протегнах ръка към него и казах:

- Натаниел.

Той поклати глава и отстъпи крачка назад, после още една, след това се обърна и побягна. Джейсън и Майка се опитаха да го хванат, когато мина покрай тях, но той ги избегна с грациозно движение на горната част на тялото си и ги остави с празни ръце. Избяга през вратата и двамата се обърнаха да го последват. Но не те трябваше да го последват. Аз трябваше да го направя. Аз бях тази, която му дължеше извинение. Проблемът беше, че не бях съвсем наясно за какво трябва да се извиня. За това, че го бях използвала или затова, че не го бях използвала достатъчно.

Първият, когото видях, когато стигнах до паркинга, не беше някой от мъжете, а Рони. Вероника Симс, частен детектив, някога най-добрата ми приятелка, стоеше отстрани до вратата. Беше обгърнала ръце около себе си толкова силно, че изглеждаше болезнено. Беше висока 1.72 м., с дълги крака, и бе обула висок ток и къса червена рокля, която да ги показва. Веднъж ми беше заявила, че ако има моите гърди, никога повече няма да облече затворена блуза през живота си. Майтапеше се, но когато се гласеше, винаги показваше тези дълги крака. Русата ѝ коса стигаше до раменете, но тази вечер бе навила долните краища, така че косата ѝ подскачаше над тънките презрамки върху почти голите ѝ рамене. Подскачането беше доста, защото тя говореше ниско и ядосано с някого, когото не можех ясно да видя.

Направих още една крачка на паркинга, сенките се проясниха и забелязах Луис Фейн. Луи преподаваше Биология във Вашингтонския университет. Пишеше докторат и бе плъхолак. От университета знаеха за доктората, но не и какво правеше по време на пълнолуние. Беше с 3-4 сантиметра по-нисък от Рони, със стегнато тяло, но силен. Раменете му изпълваха сакото, което му стоеше добре. Беше подстригал късо и спретнато тъмната си коса, след последния път, когато го видях. Тъмните му очи бяха почти черни, а никога не бях виждала ясните черти на лицето му по-гневни.