Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

- Това беше в къщи – казах, гледайки гърдите му и движейки се накъдето ме насочеше. Това беше дяволски пасивно като за мен, но не можех да водя, защото не можех да танцувам. За да водиш, трябва да знаеш какво правиш.

Песента спря. Бях се справила с една песен пред публика. Да! Вдигнах очи и срещнах погледа на Натаниел. Очаквах да изглежда доволен, или щастлив, или много други неща, но не това бе изписано на лицето му. Всъщност не можех да разчета изражението му. Отново беше сериозно, но освен това... стояхме там, втренчени един в друг, докато аз се опитвах да разбера какво се случваше, а той според мен се опитваше да реши дали да каже нещо. Но какво? Каква беше причината за сериозната физиономия?

Имах време само да попитам „Какво? Какво не е наред?” и започна следващата песен. Тя беше бърза, ритмична, което беше знак за мен да се махна от дансинга. Пуснах Натаниел, отстъпих назад и се обърнах, даже успях да пристъпя една крачка, преди той да ме хване за ръката. Сграбчи ръката ми и ме дръпна към себе си толкова бързо и силно, че се препънах. Ако не се бях хванала с ръка за тялото му, щях да падна. Изведнъж почувствах съвсем ясно твърдостта на гърба му, притисната към ръката ми, извивката на плътта му, обхваната в шепата ми. Държах го толкова близо до предната част на тялото си, че изглеждаше сякаш всеки сантиметър от телата ни, от гърдите до слабините, се притискаше един в друг. Лицето му беше болезнено близо до моето. Устата му беше толкова близо, че изглеждаше срамно да не положиш целувка върху устните му.

Очите му изглеждаха стреснати, сякаш го бях сграбчила, и го бях направила, но не нарочно. Тогава се залюля на една страна и ме поведе със себе си. И просто така, ние танцувахме, но този танц беше различен от всеки друг, който бях танцувала дотогава. Не следвах движенията му с очите си, следвах ги с тялото си. Той се движеше и аз се движех с него, не защото така се предполагаше, а по същата причина, поради която дървото се огъва пред вятъра – защото трябва да го направи.

Движех се, защото той се движеше. Движех се, защото най-накрая разбрах, какво ми бяха казвали всички – ритъм, такт, но не такта на музиката чувах, а такта на тялото на Натаниел, притиснато толкова плътно, че можех да усетя единствено него. Неговото тяло, неговите длани, неговото лице. Устата му беше изкусително близо, но не пресякох това разстояние. Предадох се на тялото му, на топлата сила на дланите му, но не взех целувката, която ми предлагаше. Защото предлагаше себе си по начина, по който го правеше Натаниел – без изисквания, просто неангажиращата оферта на тръпнещата му в готовност плът. Игнорирах тази целувка, по начина, по който бях игнорирала толкова други.

Той се наклони към мен и преди устните му да докоснат моите имах секунда, само секунда, да кажа „Не, спри!”, но не го казах. Исках тази целувка. Поне това можех да призная пред себе си.

Устните му се плъзнаха по моите, нежно, после целувката се превърна в част от поклащането на телата ни, толкова, че когато телата ни залюляха, целувката се залюля с нас. Той ме целуваше, докато тялото му се движеше и аз вдигнах лице към него и се отдадох на движението на устата му, така както се бях предала пред движението на тялото му. Плъзването на устните му се превърна във всепоглъщаща целувка и езикът му беше това, което прониза устните ми, изпълни устата ми, неговата уста изпълни моята. Но моята ръка беше тази, която се повдигна от гърба му и се плъзна по лицето му, погали бузата му, притисна тялото ми по-плътно към неговото, така че го почувствах как се изпъва напрегнат и твърд под дрехите. Усещането за тялото му притиснато толкова плътно до моето през дрехите, изкара тих стон от гърлото ми и досещането, че ardeur се беше надигнал по-рано. С часове по-рано. Далечна част от мен си помисли „Да го шибам”, останалата част се съгласи, но не и по начина, по който аз имах предвид.

Отдръпнах се от устата му, опитах се да поема дъх, опитах да дишам. Дланта му се повдигна, обгърнa тила ми, притисна отново устата ми към неговата и аз се удавих в целувката му. Потънах в пулса и ритъма на тялото му. Потънах в ритмите и вълните на желанието му. Понякога ardeur позволяваше поглед в чуждото сърце или поне в чуждото либидо. Бях се научила да контролирам тази част, но сякаш тази вечер трудно изграденият ми контрол беше разкъсан и аз стоях притисната в твърдите извивки на тялото на Натаниел, без да мога да се предпазя от него. Досега той винаги беше безопасен. Никога не се беше възползвал от предимствата си, никога не беше пресичал чертата, която бях теглила, нито с дума, нито с действие, а сега внезапно игнорираше всичките ми сигнали, всичките ми защитни стени. Не, не игнорираше, той ги разбиваше. Разбиваше ги с дланите си върху тялото ми, с устата си върху моята, с тялото си, притискащо се в моето. Не можех да се боря с ardeur и с Натаниел, не и едновременно.