Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

- Не изнасилваше само жени – продължи Майка, - но странно, изнасилваше мъже, само ако вече бяха гейове. Сякаш искаше само сексът, на който човекът се беше наслаждавал, да бъде използван срещу него. – Сви рамене, но движението се превърна в потреперване. – Не го разбирах. Просто бях благодарен, че не съм една от жертвите му. – Потрепери отново.

- Искаш ли сакото ми? – попитах.

Усмихна се леко.

- Не мисля че е този вид студ.

Посегнах да го докосна и той се отдръпна назад, извън обхвата ми.

- Не, Анита, остави ме да довърша. Ако ме докоснеш, ще се разсея.

Искаше ми се да кажа, нека те докосна, нека те разсея, но не го направих. Направих това, което ми каза. Нямаше кого да виня, освен себе си. Ако си бях държала устата затворена, щяхме да сме вътре и да танцуваме, вместо ... кога ли щях да се науча да не развалям хубавите неща? Вероятно никога.

- Но някъде в целият този хаос, който Химера наричаше свой разум, той ми беше ядосан. Не му помагах да измъчва, не му помагах да изнасилва. Но и не бих спал доброволно с него, макар че искаше. Мисля че ме харесваше, искаше ме и понеже собствените му изкривени правила го държаха настрани от мен, намери други начини да се забавлява за моя сметка.

Докосна лицето си, като че го проверяваше с пръсти, сякаш беше изненадан от това, което открива. Сякаш не това лице очакваше да открие.

- Даже не си спомням има ли нещо, което Джина не би направила. Мисля че искаше от нея да прелъсти алфата на друга глутница, която искаше да притежава. Тя отказа и вместо на нея, той си го изкара на мен. Преби ме така, че счупи носа ми, но се излекувах, бързо.

- Всички ликантропи се лекуват бързо – казах.

- Изглежда се лекувам по-бързо от повечето, не чак както оздравяваше Химера, но почти. Реши че има нещо общо с лекотата, с която и двамата преминаваме от форма във форма. Вероятно беше прав.

- Има смисъл – казах. Гласът ми беше абсолютно спокоен, сякаш говорехме за времето. Номерът, за да можеш да изслушаш нечии гадни спомени е, да не бъдеш ужасен. Само на разказвача е разрешено да изпитва емоция. Слушателят трябва да е спокоен.

- Следващият път, когато отказах да изнасиля някого, отново ми счупи носа. Пак се излекувах. И тогава го превърна в игра. Всеки път, когато отказвах да изпълня заповед, ме биеше все по-зле, винаги по лицето. Най-после един ден каза: „Ще смажа хубавото ти лице. Щом не мога аз да го имам и няма да го използваш за някой друг, тогава просто ще го смажа.”. Но аз продължавах да се излекувам.

Пусна косата си и вятърът я развя около лицето му, но той я игнорира. Обви ръце около себе си, обгърна се здраво. Исках да отида при него, да го притисна силно, но ми беше казал да не го правя. Трябваше да уважа това, трябваше, но проклятие, проклятие.

- Следващият път не ме преби, а извади нож. Накълца лицето ми, взе носа ми и го изяде. – Издаде звук, наполовина смях, наполовина плач. – Исусе, как болеше и кървеше. Боже, как кървеше.

Докоснах ръката му, внимателно, нежно. Не ми каза да се махна. Плъзнах ръце около него и открих че трепереше, ситно трептене, което преминаваше от върха на главата му през цялото му тяло. Държах го в ръце и ми се искаше да знам какво да му кажа.

Той прошепна в косата ми.

- Когато порасна отново, но не докрай, пак ме преби. Новата плът е по-нежна от старата и когато се счупи достатъчно пъти, остана счупен. Не се излекува напълно и щом успя да ме повреди, изглеждаше доволен. Сега когато Химера не е наоколо да ме наранява, носът ми се лекува. Става все по-прав, всеки път щом се върна от леопардовата си форма. – Облегна се на мен, бавно, сякаш трябваше да се бори, за да премахне напрежението. Остана така, отпускайки се сантиметър по сантиметър, докато го държах и потривах гърба му в безполезни кръгове.

Нормалните хора биха му казали лъжи, например, всичко ще е наред, аз съм тук, но той заслужаваше нещо по-добро от лъжите.

- Той е мъртъв, Майка. Мъртъв е и не може да те нарани повече. Вече никого не може да нарани.

Отново издаде онзи звук, наполовина смях, наполовина плач.

- Не, не може, защото ти го уби. Ти го уби, Анита. Аз не можах да го убия. Не можах да предпазя хората си. Не можах да ги предпазя. – Започна да се свлича на колене и ако не го бях хванала, щеше да падне. Но аз го подхванах и отпуснах двама ни заедно на края на тревата, близо до дърветата. Седях на тревата и го държах, люлеех го, докато той плачеше, не за себе си, а за всички хора, които не беше успял да спаси.

Държах го, докато плачът му намаля, после спря и още известно време в брулената от вятър тишина. Държах го и оставих октомврийския вятър да прочисти и двама ни. Да ни прочисти от тъга, от онази ужасна нужда, която изпитвах да провалям нещата. Докато седях там на тревата и го усещах обвит около мен, си дадох обещание. Обещах да не продължавам да ръчкам нещата. Обещах да не развалям неща, които работеха. Обещах да спра да забърквам каши, когато нямаше нужда от тях. Казах кратка молитва за помощ, за да мога да спазя тези обещания. Защото Бог знае, че шансът да спазя някое от тези обещания без божествена намеса е почти нулев.