Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

Майка отиде да вдигне, докато аз останах в затъмнената всекидневна и се молех да не е полицията. Той извика:

- Жан-Клод е.

- Защо се обажда по телефона?

- Ела и разбери – каза Майка.

Тръгнах към светлините на кухнята. Светеше само лампата над мивката, която не беше чак толкова ярка, но аз примигвах като заслепен от фарове елен. Взех слушалката от Майка, докато той се опитваше да не ме гледа притеснено.

- Какво става? – попитах.

- Ma petite,как се чувстваш?

Гласът му носеше същата наслада, както обикновено, но тази вечер дори той ме остави незаинтересувана и празна.

- Като парцал, защо?

- От колко време не си се хранила?

Облегнах глава на стената и затворих очи.

- Защо, хапнах малко фъстъци и чипс през деня? – Натаниел ми беше оставил дреболии за похапване в жабката.

- Не говоря за храна,ma petite.

Внезапно празнотата изчезна, заменена от паника.

- Исусе, Деймиън.

- Той е добре. Справих се.

- Как може да е добре, като започваше да умира, ако пропуснех дори два часа повече от шест. Сега изкарах почти двадесет и четири часа. Боже, не мога да повярвам, колко съм глупава.

- И кога през последните двадесет и четири часа можеше да нахранишardeurи от кого?

Въпросът спря самообвиненията ми и ми помогна да помисля. Предполагам че имаше и по-лоши неща отколкото да забравя заardeurпо време на полицейско разследване. Например да не забравя заardeurпо време на полицейско разследване. Няколко ужасни сценария преминаха през главата ми като напримерardeurда се надигне във вана със Отряда за бързо реагиране или в колата със Зербровски. Внезапно ми стана студено и това нямаше нищо общо със предишните ми проблеми със съвестта.

- Ma petite,чувам сладкия ти дъх, но имам нужда да чуя сладкия ти глас.

- Исусе, Мария и Йосифе, как успя да го спреш да не ме докопа?

- Като вдигнах всички възможни щитове между двама ни и Ричард, и като помогнах и на другите да го направят.

- Затова ми се обаждаш по телефона, а не разговаряме ум с ум.

- Oui.

- Как успя да ме спреш да не източа Деймиън и Натаниел?

- Нахранихardeurв клуба, както говорихме и споделих с Деймиън. Чак когато той е напълно изтощен, чак тогава триумвиратът ти започва да дърпа от лошото ни котенце.

- Едно хранене чрез теб успя да го задържи за толкова дълго?

Той въздъхна, звучейки уморено, защото все още се предпазваше толкова плътно, че ми беше трудно да го почувствам.

- Non, non, ma petite. Ние се погрижихме за всичките ти хранения на шест часа.

- Кои вие?

- Ричард и Деймиън, и аз самият. Натаниел те беше хранил последен и не бях сто процента сигурен, че мога да контролирам храненето, затова не използвах него.

- Ричард е получил представа какво е да си от другата страна наardeur?

- Така е.

- И какво мисли за него?

- Изпитва ново уважение към способностите ни да не полудеем.

Исках да попитам от кого се беше хранил Ричард, но не беше моя работа. Не бях моногамна, нито пък той. Все още се облягах на стената, но очите ми бяха отворени.

- Деймиън нахраниardeurне от страната на ядения, а като ядящия?

- При него не беше трудно да го предизвикам.

- Това постоянно ли е? Искам да кажа, трябва ли и Ричард и Деймиън да се хранят сега?

- Non, ma petite. Отчаяни мерки, но не перманентни.

- От къде си сигурен? – попитах.

- Защото вече мога да усетя как се надига отново у мен, не само моята нужда, но и твоята. Разделих я на части, споделих я сред тези, които можех, но отново е време,ma petite.

Обърнах се и се втренчих невиждащо в кухнята.

- Искаш да кажеш, че за последните няколко часа си взел мояardeurназаем?

Той явно се замисли над това за момент.

- Това става като обяснение.Oui.

- За да мога да ловя лоши момчета и да не загубя контрол по средата.

- Да.

Не знаех какво да кажа, затова казах това, което можех.

- Благодаря ти.

- Пак заповядай,ma petite, но зората наближава и когато заспя,ardeurотново ще се върне в къщи. Бих предпочел да ти го върна преди това, за да мога да почувствам колко яростно ще е това завръщане.

- Притесняваш се.

- Oui.

- Защо ме попита как се чувствам?

- Ardeurси има цена, като всеки глад, но си има и своите награди. Не говоря за удоволствието, а за силите, които ни дават. В този смисъл, като ти отнех твояardeur, те отслабих. Ако не се страхувах да се свържа с теб ум с ум, щях да ти поискам първо разрешение или поне щях да те предупредя.

- Не съм се чувствала слаба. – После се замислих. – Но пък съм наистина изнервена от вампирите, които убих тази вечер. Искам да кажа, повече от обикновено. Почти съм се разтреперала и се чудя дали в края на краищата аз съм доброто момче.