Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

Чак, когато завивах на юг по „55“-а осъзнах, че „Циркът на прокълнатите“ щеше да е доста по-близо и да се отзова в леглото по-рано. Сега беше твърде късно, защото разстоянието назад беше толкова или повече, колкото и напред. Но тази вечер исках собственото си легло. Исках един определен плюшен пингвин. Исках Майка и Натаниел, и точно в този момент не исках да виждам друг вампир. Не жертвите на вампирите ме караха да не искам да видя друг вампир тази вечер, а моите жертви. Проблясъкът на образ на момичето, което се молеше за живота си, на Йона Купър, на тихата тълпа, наблюдаваща ме пред църквата. Опитах се да се скрия зад щита на гадните неща, които бяха причинили на жената в кухнята. Това беше ужасно. Някога се оправдавах пред себе си с това, че съм добрия, че има неща, които не бих направила, линии, които не бих прекосила. Напоследък линиите изглеждаха размазани или ги нямаше. Бях съгласна с Мендес. Не застрелваш някого, молещ за живота си, не и ако ти си добрия. Но много от тях се молеха. Много от тях започваха да съжаляват щом погледнеха пистолета от грешния край. Но не съжаляваха докато убиваха хора или ги измъчваха, не, прекарваха си добре, докато не бъдеха заловени.

Това, което ми подейства тази вечер беше нейното „Той ни накара да го направим.“ Така ли беше? Толкова много ли ги беше контролирал Виторио, че те не можеха да му се противопоставят? От лондонските вампири, които бяхме осиновили, знаех че по закон си задължен да следваш господаря си, почти морално обвързан, защото е като твой васален лорд. Но имаше ли и нещо повече? Можеха ли вампирите да накарат други вампири да направят неща, които те самите не искат да направят? Трябваше да попитам Жан-Клод, но не тази вечер. Тази вечер бях уморена.

Магистралата се беше опънала черна и празна. Единственият ми придружител беше малък камион, превозващ някакъв нощен товар през страната, далеч пред мен. Пътят беше само наш.

Хващах се на бас, че където и да беше Виторио, там щяхме да намерим и жените. Криминалната лаборатория щеше да сравни ДНК-то на мъртвите вампири с това от белезите от ухапвания по първите жертви и щяхме да разберем колко бяхме изтървали. Ако ставаше въпрос за полицията в Сейнт Луис, случаят беше приключен. Бяхме екзекутирали повечето от тях и бяхме прогонили оцелелите от града. Проблемът беше, че серийните убийци не спираха да убиват, просто се преместват и започват наново някъде другаде. Сержант Хъдсън и хората му бяха приключили и бяха платили висока цена за това. Но на моята значка пишеше федерален, което означаваше че аз може и да не съм приключила с Виторио и хората му. Отблъснах тази мисъл. Засега бяхме изгонили него и оцелелите от града. Това трябваше да е достатъчно, поне за тази вечер.

Вече бях слязла от магистралата на гладкия, по-тесен път, който навлизаше в окръг Джеферсън и водеше до моята къща. Дървета спираха погледа, така че звездите изглеждаха по-далеч. Навлязох в моята алея и видях бледия блясък на светлините по завесите в дневната. Или Майка, или Натаниел ме беше изчакал. Минаваше три сутринта, но някой ме чакаше. Почувствах се виновна, щастлива и неспокойна. Нищо добро не се беше случвало, когато баща ми и Джудит ме бяха чакали. Все още не бях съвсем свикнала да живея с някого и понякога се промъкваха стари реакции, сякаш отново бях на седемнайсет и лампата светеше. Казах си, че ставам глупава, но това беше първото ми подобно повикване, откакто Натаниел имаше право на повече претенции над мен. Още не бях сигурна какви можеха да са тези претенции. Така че бях леко нервна, докато вкарвах ключа в ключалката. Глупава ли бях? Само един начин да разбера.

Те седяха на кушетката. Помислих че Натаниел е заспал с глава в скута на Майка, но той се обърна докато влизах и хванах блясъка на очите му на светлината от телевизора. Израз на искрено облекчение премина през лицето на Майка, преди да успее да го прикрие с усмивка. Отново се беше върнал към усмихнатата си неутралност, към себе си, който не настояваше за почти нищо, но аз бях видяла онзи първи израз. Онзи израз, който повече от всичко казваше, че се е чудил дали отново ще ме види. Не го бях целунала за довиждане. Бях забравила да се обадя от колата и да им кажа, че съобщенията за убит полицай не бяха за мен. Вината ме прониза дълбоко като нож.

Натаниел стигна пръв до мен, после забави преди да ме докосне. Може би заради израза на лицето ми или заради факта, че просто стоях там по средата между дивана и вратата. Неговият израз беше толкова разочарован. Получих проблясък от емоция от него. Толкова тъжен. Мислеше че се отдръпвам настрани, твърде уплашена, за да бъда наистина с него, с тях. Не от това бях уплашена.