Лоръл Хамилтън: Сънят на инкубата

- Има доста повече от двадесет човека в новата програма за федералните шерифи.

Кимнах.

- Аха и някои от тях са добри. Някои от тях биха почувствали силата му, но не знам дали някой от другите изобщо би знаел накъде да стреля.

- Казваш, че си единствената, която може да върши твоята работа?

Свих рамене.

- Виж, Блейк, приеми един съвет от някого, който прави това по-дълго от теб. Ти не си Бог, не можеш да спасиш всички и полицейската работа в този град си е вървяла съвсем добре и без ти да я наглеждаш. Не си единственото ченге в този град и не си единствената, която може да върши тази работа. Трябва да се отърсиш от тази идея или ще полудееш. Ще започнеш да се самообвиняваш, че не си на разположение денонощно, седем дни в седмицата. Ще започнеш да мислиш, само ако бях там това лошо нещо или другото лошо нещо нямаше да се случи. Това е лъжа. Ти си просто човек, с хубави способности и добра преценка, но не се опитвай да носиш тежестта на целия шибан свят. Ще те пречупи.

Вдигнах поглед към кафявите му очи и на лицето му прочетох нещо, което ми каза че съветът който ми даваше беше достигнат с много усилия. Ако бях женско момиче, можех да кажа нещо от типа „Звучиш, сякаш говориш от собствен опит“, но бях висяла в мъжкия клуб твърде дълго и не ми липсваше възпитание. Хъдсън се разкриваше без да се налага, опитваше се да ми помогне, ако се опитах да задавам лични въпроси, това щеше да ме направи една неблагодарна негодница.

- Бях единствена за толкова дълго време.

- Влезе ли в този апартамент сама?

Поклатих глава.

- Тогава спри да се държиш, сякаш си била сама. Има ли кой да те чака в къщи? – Гласът му беше по-нежен, отколкото преди, когато ми беше казал да се прибера в къщи при съпруга си или при гаджето си.

- Да, някой ме чака.

- Тогава си върви в къщи. Обади му се от колата, да знае че сваленият полицай не си била ти. – Никога не съобщаваха имената на убитите полицаи на медиите, преди да са се свързали с всички семейства, което беше по-добре за загубилите близки, но ад за всички останали семейства на полицейски служители на смяна тази вечер. Всички те чакаха да се позвъни на телефона или още по-зле, на вратата. Никой, в чието семейство имаше полицаи, не искаше да види друг полицай на вратата тази вечер.

Помислих си как бях оставила Майка и Натаниел на паркинга. Как им бях казал да отведат Рони у дома. Как не бях целунала нито един от двамата за довиждане. Очите ми започнаха да парят и гърлото ме заболя.

Кимнах, може би малко прекалено бързо. Гласът ми потрепваше само малко.

- Ще се прибера в къщи. Ще се обадя в къщи.

- Опитай се да поспиш, утре ще се чувстваш по-добре.

Кимнах, но не го погледнах. Вече бях направила две крачки, когато се обърнах и казах:

- Бих се хванала на бас за каквото кажеш, Хъдсън, че криминалната лаборатория ще се съгласи с мен. ДНК-то от ухапванията от първите жертви няма да съвпадне с това на повечето от вампирите горе.

- Няма да го оставиш намира, нали?

Свих рамене.

- Не знам как да оставям, сержант.

- Чуй го от някой, който знае, Блейк. По-добре започвай да се учиш, иначе ще прегориш.

Погледнах го и той отговори на погледа ми, карайки ме да се чудя, какво беше видял в мен тази вечер, което да го караше да мисли, че имах нужда от лекцията с прегарянето. Прав ли беше? Или просто всички бяхме изморени? Той, аз, всички ние.

Шофирайки към къщи, мислех за вампири. Не за онези забавните. За тези, които току що бяхме убили. Беше почти три сутринта и моята кола беше почти единствената, когато стъпих на магистралата. Осем мъртви вампира, плюс един човешки помощник. Залагах на човешки слуга, защото той беше този, който беше убил полицай Болдуин с меч. Това говореше за отдавнашни умения. Няма много модерни хора, които да са достатъчно добри с меча, че да успеят да убият тактически полицай въоръжен с МП 5. Осем бяха достатъчни за досегашното разследване, но знаех че сме пропуснали Виторио. Той просто не беше там.

Нощта беше ясна и ярка, и докато оставях града зад себе си над мен започнаха да проблясват звезди, сякаш някой беше разпилял торба с диаманти по кадифето на небето. Чувствах се изненадващо добре. Не бях сигурна защо и не исках да се задълбочавам прекалено, за всеки случай, ако чувството се окажеше крехко и твърде много побутване го развалеше. Чувствах се добре, прибирах се в къщи, бях спасила всички, които можах и бях убила всички, които можах. Бях приключила за вечерта.

Имаше достатъчно мъртви женски, че да отпиша Надин и Нели, двойката, която беше прелъстила Ейвъри Сийбрук. Имаше даже една допълнителна, която можеше да е била Гуенит, любимата на Виторио, но ми беше много трудно да приема, че те трите просто щяха да ни оставят да ги застреляме без особена съпротива. По стандартите, с които бях свикнала, боят не беше кой знае какъв. Не и според това, на което тази група беше способна. Поне един от тях или повече, трябваше да се опита да излети през прозореца, за да избяга. На снайпериста тази вечер изобщо не му се беше отворила работа.