Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

- Затваряй си устата, Мендес – каза Йънг със задавен глас, който звучеше задавено и по-плътно, отколкото би трябвало.

Клекнах до Йънг.

- Провери Мел – каза той.

Не започнах да споря, макар че бях почти сигурна, че е безполезно. Потърсих пулса на шията му и открих разкъсано, окървавено месо. Килимът около него беше прогизнал от кръв. Дори не се бяха хранили от него. Просто му бяха разкъсали гърлото, не за да се хранят, а просто за да убиват.

- Как е той? – попита Йънг.

- Хъдсън – казах.

Хъдсън се отзова и аз се надигнах и го оставих да каже лошата новина на Йънг. Не беше моя работа да съобщавам новините на ранените. Не беше моя работа. Отидох в средата на стаята. В коридора се появи движение и ми отне цялата ми воля да не прострелям медиците, докато влизаха. Хъдсън трябва да ги беше повикал през слушалките, но аз не бях чула нищо. Дяволска нощ.

Те се спуснаха към ранените със своите чанти и кутии, а аз се отдалечих в стаята, защото нямаше нещо, което да можех да направя. Нямах власт над човешката смъртност. Вампири, някои превръщачи, но не и над чисти хора. Не знаех как да ги спася.

- Как можа да я погледнеш в очите и да го направиш?

Обърнах се и открих Мендес зад мен. Беше свалил маската и шлема си, макар че можех да се хвана на бас, че беше против правилата да ги сваля преди да сме напуснали сградата. Покрих микрофона си с длан, защото никой не трябва да научава за нечия смърт случайно.

- Тя разкъса гърлото на Мелбърн.

- Тя каза, че другият вампир я е принудил да го направи, това вярно ли е?

- Може би – казах.

- Тогава как можа просто да я застреляш?

- Защото беше виновна.

- И кой умря и те направи съдия, съдебно жури и екзе… - той спря насред изречението.

- Екзекутор – довърших вместо него. – Федералното и щатското управление всъщност.

- Мислех че ние сме добрите момчета – каза с тона на дете, което осъзнава, че понякога добро и зло не са точно противоположности, а двете страни на една монета. Подхвърляш я на едната страна и изглежда добро, на другата – и изглежда зло. Понякога просто зависи от коя страна на оръжието си.

- Такива сме.

Разклати глава.

- Ти не си.

Нямам извинение за нещата, които казах в отговор, с изключение на това, че беше наранил чувствата ми и беше казал на глас нещо над което и аз бях започнала да се чудя.

- Ако не можеш да се справиш с напрежението, Мендес, разкарай се от шибаната кухня. Намери си работа на бюро. Но каквото и да правиш, сега си разкарай задника от мен.

Той ме загледа втренчено.

Хъдсън каза:

- Мендес, върви глътни малко въздух. Това е заповед.

Мендес ни погледна и двамата, после се отправи към вратата. Хъдсън го наблюдава, докато се отдалечаваше, после погледна към мен.

- Не искаше да го каже.

- Напротив.

- Той не разбира какво правиш.

Въздъхнах.

- Сигурно.

- Вампирите във филмите изглеждат спокойни. Нищо наоколо не е спокойно.

- Аз не нося спокойствие, сержант. Аз нося смърт.

- Спасяваш повече животи, отколкото отнемаш.

- Готино е да си го мислиш – отговорих.

Той ме тупна по гърба, което беше най-близкото до прегръдка нещо, което можеше да направи за хората си, но го приех като комплимента, който си беше.

- Справи се добре тази вечер, Блейк, не позволявай на никой да ти го отнеме.

Кимнах.

- Мерси.

- Не звучиш убедена – каза.

- Да кажем, че след известно време се уморяваш да застрелваш хора, които се молят за животите си.

- Те са вампири, вече са мъртви.

Поклатих глава и се усмихнах.

- Иска ми се да вярвах в това, сержант Хъдсън, наистина ми се иска да вярвах в това. – Гледах как започнаха да изнасят ранените. Оставиха Мелбърн там, където беше, но взеха момичето от леглото. Сортираха, взимайки първо онези, които можеха да спасят, мъртвите нямаше да отидат никъде. Е, поне не мъртвите от тази стая.

Спорех със сержант Хъдсън. Правехме го тихичко в задната част на вана с екипировката, така че хората от пресата, които ни бяха нападнали, да не могат да ни запишат на камера, но все пак спорехме.

- Това не са те, сержант – казах.

- Имало е един-два вампира повече, отколкото са следите от ухапванията на по-раншните жертви. Създали са още.

- Вампирът-господар на тази група е достатъчно силен, че да прикрие присъствието си и от Църквата на вечния живот, и от Господаря на града. Нищо, което убихме вътре нямаше толкова много сила.

- Загубихме трима мъже там, мисля че това е достатъчно силно.

Поклатих глава.