Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

Ако се бях намирала там от самото начало, умът ми щеше да е бавен и да възприема със онова изкуствено чувство, че има повече време да направиш нещо, да решиш нещо, отколкото е наистина. Но понякога, когато пристъпиш по средата, виждаш нещата като на проблясъци - един образ тук, друг там, но никога цялата картинка, сякаш ако видиш всичко ще бъде твърде съкрушително. Хъдсън крещящ с автомат опрян на рамото. Тела на земята между него и голямото легло. Проблясък на бледа гола плът на леглото – женска. Други два вампира яздещи двама от мъжете. Единият събори мъжа си на пода, така че сигурно беше изчезнал от полезрението на позицията на Хъдсън и Килиън. Другият мъж беше притиснат към стената, но продължаваше да стреля в гърдите на вампира, чието тяло подскачаше и не искаше да умре. Вампирът беше притиснат плътно до белия блясък на нещо, което приличаше на светеща броеница.

Мендес с пушката си, опитващ се да намери по какво да стреля в бъркотията. Пристъпвайки около и обръщайки гръб на леглото, за да може да постави дулото на пушката си до тила на вампира. Той изобщо не се повдигна от гърлото на Йънг. Изстрелът, като всички останали беше шумен, но не толкова, колкото можеше да е.

Всичко беше грешно, съвсем грешно. Никой вампир, с изключение на най-могъщите, не би могъл да устои на свещените предмети по този начин. Но само новонадигнали се, безумни новаци биха продължили да се хранят, докато поставяш дуло до главата им и им издухваш мозъка. Не можеше да си и древен, и новак, което означаваше, че пропускахме някой, някой, който стоеше точно пред нас.

Свалих защитите си и погледнах не към боя, а встрани от него. Или беше по-добър, отколкото бях аз и беше невидим, което означаваше че е по-навътре в стаята, или се криеше някъде, докъдето екипът още не беше стигнал, или и двете.

Открих силата му в далечния ъгъл пред погледите на всички. Дори и като знаех че е там, не можех да го видя. Което означаваше, че или аз грешах, или той беше толкова добър, че можеше да стои загърнат в сенки и тъмнина и да остане невидим. Единственият друг вампир, който знаех че може да прави това, никога преди това не е бил човек. Мисля че можех да го лиша от уменията му, използвайки некромантията си или белезите на Жан-Клод, но в ръцете си държах „Мозберг“-а. Защо да хабим магия, когато имаме технология?

Притегнах презрамката на приклада към рамото си, прицелих се по дължина на дулото и натиснах спусъка. Изстрелът не го уби, но го накара да залитне напред от стената. Внезапно всички можеха да го видят. Дланите му държаха корема му, където го бях простреляла. Изглеждаше изненадан. Високо копеле, целех се в гърдите.

Уцелих го отново и чух ехо, всъщност две. Тялото му се блъсна назад в стената. Изкрещях в микрофона:

- Искам да видя стената през гърдите му.

Никой не оспори. Дери се беше преместил напред, за да помогне на Мендес. Можех да се хвана на бас, че Хъдсън го беше пратил, докато аз се бях концентрирала на вампирските неща. Хъдсън, Килиън и аз стреляхме във вампира-господар, докато през гърдите му не се видя бледо петно стена. Плъзна се надолу по стената като счупена кукла, боядисвайки стената в тъмно с кръвта си. Хъдсън и Килиън спряха да стрелят, но не и аз. Стрелях в главата му и успях да повторя преди да се присъединят към мен, но все пак го направиха. За трима ни не отне много време да взривим по-голямата част от главата му, като пъпеш, хвърлен срещу стена. Когато по-голямата част от главата беше изчезнала от раменете му, свалих оръжието достатъчно, за да се огледам и да видя какво правеха останалите.

Сега, когато господарят беше мъртъв, новаците се присвиваха встрани от свещените предмети, точно както трябваше да правят. Добре де, единственият вампир, който беше все жив се присвиваше. Тя притисна кървавото си лице в ъгъла зад леглото, малките й ръце се протягаха напред, сякаш да я предпазят. В първият момент изглеждаше, сякаш носи червени ръкавици, след това светлините осветиха кръвта и тогава се видя, че не бяха ръкавици до лактите, а всичко това беше кръв. Дори знаейки това, дори и след като Мелбърн лежеше неподвижен на пода в краката й, Мендес все пак не я простреля. Йънг се опираше в стената, сякаш щеше да падне, ако не се концентрираше. Вратът му беше разкъсан, но кръвта не пръскаше. Добре, че бяха неопитни.

Казах:

- Застреляй я.

Вампирът започна да издава мяукащи звуци, като уплашено дете. Чу се гласът й, висок и жален:

- Моля ви, моля ви, не ме наранявайте, не ме наранявайте. Той ме накара. Той ме накара.