Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

Не можеш да простреляш някого от по-малко от три стъпки разстояние с рязана пушка и да не бъдеш оплискан. Имах кръв по косата, по ръцете. Бях успяла да почистя една част с влажните кърпички, които държах в колата, но не всичко. Не бях чиста. Ако бях просто ченге, а мъртвата жена просто човек, щях да се притеснявам за преносими по кръвен път заболявания. Можеше да е болна от СПИН, или от хепатит, но тя беше вампир, така че не можеше да пренася нищо, освен ако не броим вампиризма. Да, предполагам че това се броеше, но Натаниел и Майка не можеха да се заразят и с това. Може би аз можех. Ако убивах хора, бях в по-голяма опасност от заболяване, вампирите бяха по-чисти. Тази вечер беше прекалено странна за мен, с твърде много мислене.

- Анита, добре ли си? – попита Майка и стана от кушетката, за да застане до Натаниел.

Отдръпнах се извън обсег.

- Покрита съм с кръв, с кръвта на други хора. – Клатех глава отново и отново. – Бог знае какво съм донесла в къщи с мен.

- Ние не можем да хванем нищо – каза Натаниел, - дори и настинка. – Вече не изглеждаше изгубен, а притеснен.

- Кръвта не може да ни нарани – каза Майка.

Прави бяха. Държах се глупаво по отношение на заразата, но …

- Наистина ли искате да ме докоснете докато още съм покрита с кръвта на жертвите си?

- Да – каза Натаниел и се приближи.

Отдръпнах се назад, колкото да спре. Страхувах се, че ако ги оставя да ме прегърнат ще се отпусна. Че просто ще потъна в ръцете им и ще заплача.

- Жертви? – каза Майка. – Анита, това не звучи като теб. – Но дойде заедно с Натаниел, опита се да ме прегърне.

Преместих се назад, докато не ме удари вратата и клатех глава.

- Ако ви оставя да ме прегърнете, ще се разплача. Проклятие, мразя да плача.

Майка ме изгледа.

- Не е това.

Затворих очи и оставих чантата с екипировката да падне на пода. Прав беше, това не беше всичко, не до край. Опитах се да съм честна. Опитах се да кажа това, което чувствах.

- Ще се разпадна, ако получа съчувствие от вас.

- Може би това трябва да направиш – каза Майка и се премести още малко по-близо, - може би само за малко, позволи на нас да се погрижим за теб.

Продължих да клатя глава.

- Страхувам се.

- От какво? – попита той с тих глас.

- Да се отпусна.

Майка докосна нежно рамото ми. Не се отдръпнах. Той се придвижи бавно, нежно, премествайки ме от вратата към прегръдките си. Останах стегната и неподатлива за момент, после дъхът ми излезе с дълга влажна въздишка и си позволих да се огъна около него. Дланите ми сграбчиха ризата му, шепите ми бяха пълни с плат, сякаш не можех да се приближа достатъчно или да се задържа достатъчно здраво. Исках го гол, не за секс, макар че сигурно и до там щяхме да стигнем, а защото исках колкото се можеше повече от него да е притисната колкото се можеше повече до мен.

- Ще отида да напълня ваната – каза Натаниел.

Протегнах се към него, хванах блузата му и го придърпах към нас.

- Съжалявам – казах.

- За какво? – попита и с Майка си размениха поглед.

Първата сълза се просмука навън, предателското копеле. Гласът ми беше почти стабилен, когато казах:

- Не ви целунах за довиждане, никой от двама ви. Просто тръгнах с колата. Съжалявам.

И двамата ме целунаха, нежно, меко, просто докосване на устни в устни. Майка избърса сълзата от бузата ми.

- Ние разбираме. – Той погледна Натаниел. – Иди пусни водата.

- Предпочитам да си пусна един душ и да си легна.

Те отново се спогледаха, но след кимване от страна на Майка, Натаниел тръгна към банята. Погледнах лицето на Майка. Единственият мъж в живота ми, който можех да погледна в очите без да се налага да гледам нагоре.

- Какво е станало? Какво пропуснах?

Той се усмихна, но усмивката му не беше щастлива. Беше онази същата усмивка, която имаше, когато го срещнах за първи път. Усмивка, която съдържаше тъга, прекалена скромност, подигравка и още нещо, нещо за което тъга беше прекалено лека дума. Почти го бях отвикнала от тази усмивка.

Сграбчих ръцете му и почти го разтърсих.

- Какво е станало?

- Нищо, кълна се, всичко е наред, но Жан-Клод ни предупреди да не ти даваме да влизаш под душа. Той каза, цитирам точно: „Не между стъклени стени“.

Намръщих му се:

- За какво говориш? Защо ще го интересува Жан-Клод как се почиствам?

Телефонът иззвъня. Подскочих, сякаш бях наръгана. Казах това, което си мислех.

- Ако е още някоя сцена с убийство тази вечер, не мога да го направя.

Дори и докато го казвах, знаех че ще го направя. Ако се нуждаеха от мен, щях да отида. Но това, което казах също беше вярно, щях да отида, но не бях сигурна че можех да се справя тази вечер. Плашеше ме да го призная дори пред себе си. Това ми беше работата. Трябваше да мога да го направя.