Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

- Изгори ли се? – попита.

Поклатих глава.

- Не, този път не. – Един път бях успяла да си запаля косата. Засмях се, донякъде треперливо. – Глупаво.

Майка ме погледна и в погледа му имаше нещо.

- Какво? – попитах.

- Ardeurго няма.

Замислих се над това, опитах се да го почувствам и открих че не, не беше изчезнал, само се беше оттеглил. Не както, когато се борех с него, по-скоро това че почти се бях изгорила ми беше помогнало да мисля по-ясно. Или може би дориardeur се прекланяше пред физическото оцеляване. Но можех да го почувствам като буря, която се беше отдръпнала за момента от брега, но все още приближаваше.

- Помислих че съм се подпалила.

- Отново – каза той.

Намръщих му се.

- Да, отново. Моя ли е вината, че си толкова невероятен, че ме караш да забравя всичко, дори и физическата безопасност?

Той поклати глава.

- Не аз, аardeur.Ardeurправи всичко по-хубаво, Анита.

Имаше нещо в начина, по който го каза, нещо сериозно и малко тъжно, което ме накара да попитам:

- Какво не е наред?

Той ме целуна по върха на носа.

- После.

Можеше и да започна да споря с него, акоardeurне беше решил че ни е дал достатъчно време. Удари ме като влак и ме хвърли в ръцете му, накара дланите ми да се движат по тялото му, сякаш бях гладна да го докосна, сякаш никакъв допир, никакво погалване, нищо нямаше да е достатъчно. Целувахме се по същия начин, сякаш бяхме гладни един за друг. Все едно, ако можехме бихме се намъкнали в кожата на другия, бихме се увили един в друг, по-близо отколкото кожа или плът би могла да оцелее.

В едната минута устата ми се опитваше да се изкачи вътре в тази на Майка, в следващата звярът ми се надигна, изплува нагоре, нагоре през тялото ми, измъквайки се от онова свръхестествено място и катерейки се в тялото ми. Майка се отдръпна достатъчно от устата ми, за да каже:

- Анита …

Използвах дланите и тялото си, за да притисна устата му обратно към моята. Неговият звяр започна да се надига в тялото му в една вълна от спираща дъха топлина. Надигаше се бързо и все по-бързо, сякаш трябваше да догони моя. Те се втурнаха нагоре в телата ни, надигнаха се през тъмната вода, издигаха се и се издигаха, по-бързо и по-бързо, докато не изскочиха на повърхността. Не става въпрос за смяна на формата, а за смяна на телата. За онази нужда да загърна себе си в колкото можех по-голяма част от него, толкова плътно и близо, колкото можех. Сякаш самата есенция на телата ни беше отговорила на това желание. Зверовете ни се изсипаха от устите ни и потъркаха косматите си страни, докато ние се изсипвахме в тялото на другия. Беше по-близо отколкото секс. По-близо от всичко друго, което бях усещала. Сякаш за един ослепителен, раздробяващ момент бяхме в тялото на другия. Не в умовете си, не просто в мислите или чувствата си, не и в спомените си, но за дъх или два част от мен се плъзна вътре в него, а част от него се плъзна в мен. Това не бяха части, които можеха да мислят и чувстват като човешко същество. Нямаше нищо като „Леле, значи това е да си Майка“. Само усещане за потапяне надолу, дълбоко в него, за разкриване на онова свръхестествено скривалище, където лежеше звярът му и за усещането моя да се свие там за момент, вътре в неговото най-тайно място, докато неговият звяр направи същото в мен.

В този моментardeurзапочна да се храни. Хранеше се от тази топла, жива сила, хранеше се от усещането да съм по-дълбоко в тялото на Майка, отколкото някога съм била в друг мъж.Ardeurсе нахрани и ни остави по-тихи, по-спокойни, по-щастливи.

Зверовете не се обърнаха и не се върнаха там, откъдето бяха дошли. В един момент тази част от мен, която лежеше свита в безопасност вътре в него и усещането за него вътре в мен се чувстваха, сякаш бяхме правили любов, сякаш дори звярът му беше по-голям и заемаше повече място от моя. Тази топла жива сила не излезе отново през гърлата ни, а сякаш двете енергии се изсипаха през предните части на телата ни, през кожите ни, така че за един удар на сърцата се чувствахме, сякаш бяхме изскочили от кожите си и две огромни космати форми преминаваха през нас, а после все едно двата звяра отново паднаха на местата си. Кълна се, чувствах се сякаш нещо физическо, с истинска тежест беше паднало долу в центъра на тялото ми и ме беше ударило. Сякаш вместо да падам от високо, аз бях височината и можех да почувствам тялото падащо през мен и удрящо се в пода ми.

Отделихме се от целувката, смеейки се без дъх. Успях първа да намеря гласа си.

- Леле.

Той изглеждаше по-щастлив, отколкото някога го бях виждала, отпуснат, по- … по в къщи някак си, сякаш някаква голяма тежест беше изчезнала от него.