Лоръл Хамилтън: Сънят на инкубата

Казах със задъхан и накъсан глас:

- Свръхестествено, нямаме нужда от никакво смрадливо свръхестествено.

Трябваше му едно примигване, за да схване шегата, но след като го направи започна да се смее, и след като още беше вътре в мен, това ме накара да се сгърча, което го накара да тласне отново навътре, което отново ме накара да се сгърча, което накара него да се сгърчи, което… Най-накрая все още смеещ се, той се плъзна настрани на едно свободно от свещите пространство на плочките. Смяхме се, докато умората не се спусна над нас като огромна длан, повличаща ни надолу. Сякаш целите двадесет и четири часа ми се стовариха едновременно и изведнъж просто приключих. Приключих за деня. Приключих за нощта. Приключих за годината. Приключих.

Изсушихме си косите, колкото можехме по-добре. Настоях да мина поне един път ножовете, които бях потопила във ваната, с намаслен парцал. Майка ми помогна да събера големия нож и двата пистолета. Взех голямата чанта с екипировката от дневната, но Майка ме помоли просто да я взема при нас в спалнята, вместо да прибирам всичко в съответния му сейф за оръжия.

- Само за една нощ, всичко ще е наред. Обещавам – каза.

Трябваше да се съглася, че не ми се ходеше горе до сейфа за дългите пушки, после до долу до сейфа с амунициите, после … ами, схващате идеята.

Завлякохме се до леглото, носейки повече оръжия, отколкото дрехи. Пуснах чантата с оборудването си тихо до леглото. Натаниел лежеше настрани, свит на малка топка, както спеше винаги, когато в леглото нямаше никой друг, освен него. Поставих ножовете на масичката до леглото от неговата страна, опитвайки се да съм тиха.

Той отвори очи достатъчно, че да ме види, после ги затвори и дишането му се задълбочи. Не се събуди докрай, но тялото му отговори на моето качване до него. Беше толкова топъл, почти горещ, сякаш имаше температура или може би нашата кожа създаваше такова усещане, изстудена от банята, секса и открития въздух. Поставих „Браунинг“-а в направения му от мен кобур в горната част на леглото. Майка сложи „Файърстар“-а на нощната масичка до него. Натаниел се отпусна в извивката на тялото ми, притискайки колкото можеше по-голяма част от себе си до колкото можеше по-голяма част от мен. Едва тогава осъзнах, че всички сме голи. Натаниел не беше облякъл нищо преди да си легне, както и ние. Оставях Майка да си ляга гол, ако искаше, но никога Натаниел и никога аз. Дори не ми беше хрумнало първо да се облека. Просто бях искала да си легна, да спя, да се сгуша между тях. Майка се намести до гърба ми и аз си позволих да се потопя в усещането да ме държат помежду си. Бях спала с Майка притиснат гол до гърба ми, но не и с Натаниел. Задникът му се притискаше до извивката на корема и слабините ми от месеци, но никога без дрехи, никога само кожа в кожа. Притиснах гърдите си до топлината на гърба му, с една ръка нагоре и над главата му, за да мога да докосвам косата му. Другата ми ръка се спусна около кръста му. В съня си той я придърпа по близо до тялото си, по-ниско, така че пръстите ми докосваха зони, за които много бях внимавала да стоят покрити.

- Какво не е наред? – попита тихо Майка, сякаш беше усетил някакво напрежение в мен.

Докоснах копринената топлина на кожата точно от вътрешната страна на хълбока на Натаниел, този мек джоб от плът, който обрамчваше слабините. Ръката на Натаниел върху моята, придържаща ме близо, докато дишането му се изравняваше в дълбок сън. Притиснах се до него, дъхът ми затанцува по врата му и той се притисна по-силно към мен.

- Нищо – прошепнах, - няма нищо.

Майка се притисна в същата поза към моя гръб. Ръката му се плъзна под възглавницата ми и малко под тази на Натаниел. Другата му ръка се плъзна по кръста ми и понеже Натаниел беше толкова близо в крайна сметка остана върху неговия хълбок.

- Ах - прошепна, - без дрехи.

- Без дрехи – отговорих.

Той прошепна срещу задната част на врата ми, почти гъделичкайки ме:

- Проблем ли е?

- Не – прошепнах и аз и преместих главата си малко напред, за да мога да вдишам аромата от врата на Натаниел.

- Сигурна?

- Аха. – И наистина беше така, защото го чувствах прекалено правилно, за да е грешно.

Нападението над вампирския апартамент получи вниманието на националните медии. Смесена радост. Заглавията варираха от „Апартамент на смъртта“ до „Полицейска намеса прекратява буйството на вампирски сериен убиец“, или най-популярното „Вампири, превърнали се в серийни убийци, сега на канал … .“ Изявленията бяха толкова еднакви, че нямаше значение на кой канал си. Просто спрях да вдигам телефона за няколко дни. Поканите за интервю бяха от цялата страна, а дори имаше и няколко международни. Зачудих се дали някой от Отряда за бързо реагиране получаваше толкова много внимание. Ако имаше такива се надявах да се наслаждаваха на ситуацията повече от мен.