Пиер Певел - Рицарят

Колко бяха тези мъже?

Двама или трима? Може би четирима?

Без значение.

Лорн знаеше, че няма сили да се бие дори срещу един-единствен от тях. Дори не знаеше дали щеше да може дълго време да се задържи на крака.

Така че може би един добре премерен удар…

Изчака да го хванат и да го изправят на крака. Възползвайки се от това, че мъжете, които го държаха, нищо не подозираха, той се освободи с едно движение на раменете и се втурна напред.

Направи няколко големи крачки към сивия, вълнист правоъгълник, който прозорецът очертаваше.

И се хвърли в него.

— Не! — извика Елана.

Лорн полетя надолу.

Лорн падна право в реката и изчезна в бързите, тъмни води. Течението го понесе.

Замаян от удара след петнайсетметровия скок, изплува по-нататък. Пое голяма глътка въздух и опита да се задържи на повърхността, но беше слаб и объркан. Движенията му бяха непохватни, хаотични. Освен това трябваше да се бори в тъмното само с една ръка срещу вълнението и предателските водовъртежи. Ботушите му бяха пълни с вода и го теглеха надолу. За щастие, въжето, което Елана не беше завързала добре, се беше разхлабило и ръцете му бяха свободни.

Подхвърлян, блъскан, Лорн си мислеше, че ще се удави и за малко не се удари в подпората на един мост, в която се вкопчи. Лек отдих.

Нямаше сили дори да извика и знаеше, че няма да издържи дълго. Потърси помощ, някаква надежда, каквото и да е. Мътният му поглед му позволи само да различи стълби, спускащи се от един кей в реката.

Може би щеше да успее да стигне до тях…

Лорн си пое дълбоко въздух, прецени по интуиция разстоянието и се пусна. Битката с насрещното течение отне и последните му сили. На няколко пъти се нагълта с вода, струваше му се, че няма да успее, но накрая се измъкна от водата и рухна на каменните стъпала.

Дълго остана неподвижен, до него достигаха шумовете на празника и разговорите на хората, които минаваха, без да го видят. После трескав и разтърсен той се надигна и изкачи стъпалата с треперещите си крака. Лявата му ръка беше просто една нетърпима болка. Свитата длан едва реагираше и когато се опита да размърда пръстите си, пареща болка стигаше до върха на ноктите му.

Беше близо до пристанището. Тук обичайните посетители бяха по-различни и по-опасни отколкото на възвишенията на Самаранд, но кварталът беше отличен за човек, който искаше да изчезне. Мокър и накуцващ, с наведена глава, той се плъзна в тълпите зяпачи, без никой да го забележи, нито пък да се разтревожи от състоянието му.

Никога досега не се беше чувствал толкова зле физически. Беше му горещо и го тресеше. Ушите му бяха заглъхнали. Беше напълно схванат от спазми. Стоманени нокти дращеха из вътрешностите му. Нямаше представа каква е причината за състоянието му и му беше трудно да мисли. Невъзможно му беше да се съсредоточи. Не можеше да продължи никаква мисъл докрай. Хрумна му, че може да се върне в двореца, но бързо се отказа от страх, че хората на Елана може да го чакат там.

Всъщност беше жаден.

Много жаден.

Да, няколко чаши вино щяха да му дойдат добре.

Все още мокър, Лорн влезе в първата кръчма, която му се изпречи насреща.

Седна в един ъгъл, два пъти опита да преброи парите, които имаше в себе си, и поръча една бутилка вино. Кръчмата беше мизерна, но това не го интересуваше. Искаше единствено да пие и още да пие и дано виното успееше да убие треската и болките.

И започна да пие.

Едно младо момиче му донесе втора бутилка вино. Беше симпатична, по-скоро пълничка, имаше хубава усмивка и красиви кестеняви къдрици. Нямаше двайсет години. Тя му се усмихна, после често го поглеждаше и пак му се усмихваше. Той машинално отговори на усмивките ѝ. Това дори го поуспокои, но скоро забеляза враждебните погледи на група моряци от една съседна маса. Отначало помисли, че така му се струва, но не, те гледаха именно него и си говореха тихо.

Навеждайки очи, видя, че кожената лента около печата на Тъмнината върху лявата му ръка се беше разместила. В полумрака медальонът от червен камък приличаше на кървав съсирек, а руната изглеждаше почти черна. Сякаш хванат в провинение, Лорн скри двете си ръце под масата.

Моряците се надигнаха навъсени.