Пиер Певел - Рицарят

Лъчезарна и безгрижна, Елиана говореше много.

Лорн мълчеше и едва я слушаше. Болката, която обхващаше лявата му ръка, обхвана и натежалата му китка. Освен това тълпата и шумът го дразнеха. Струваше му се, че всички виждат, че всички знаят. А тези, които не знаеха, се досещаха. Беше белязан от Тъмнината. Беше като белег на лицето — срамно зло, петно, което беше невъзможно да скриеш. Улавяше прикрити погледи. Други чувстваше зад гърба си.

Във всеки от тях четеше недоверието, отвращението или страха, които изпитваше към самия себе си. И всички бяха враждебни.

— Дали да не отидем у дома? — предложи Елана.

Изречена с най-чаровна усмивка, тази покана потвърди съмненията на Лорн. Знаеше, че би трябвало да почувства някакво привличане, дори желание към Елана. Но въпреки това единственото, което изпитваше, беше недоверие. Кой би могъл да поиска да бъде с него? Как една толкова млада и красива жена би могла да потърси компанията на мъж, жигосан от Тъмнината в плътта и в душата си? Или беше луда, или имаше някакъв интерес.

Но Елана изглеждаше напълно с всичкия си.

Следователно искаше нещо от него. Беше напълно сигурен, белегът от Тъмнината го измъчваше все повече и повече, до такава степен, че му пречеше да мисли.

— Искате ли? — попита Елана.

— Да — излъга Лорн, като разкършваше ставите на превързаната си с кожа ръка.

По челото му блестеше студена пот.

— Сигурен ли сте?

Той кимна утвърдително.

— Струва ми се… Струва ми се, че се нуждая от малко спокойствие. Да, да идем у вас. Добра идея.

Тя взе ръката му в своята.

— Елате. Съвсем наблизо е.

Беше кокетна и дискретна къща в дъното на малка, спокойна уличка. Елана отключи със собствения си ключ, като се извини: за да могат да се порадват на празника, беше освободила слугата и камериерката си за вечерта. Лорн разбра, че тя опитва да му даде увереност, като го кара да мисли, че са сами, което несъмнено беше лъжа.

Влезе, като внимаваше повече от когато и да било.

Вътре беше чисто, добре поддържано, но беше трудно да се каже дали някой наистина живееше тук, или не. Но Елана като че ли добре познаваше мястото. Тръгнаха по стълба от лакирано дърво и влязоха в приятно украсения салон. Докато младата жена запалваше няколко свещи, Лорн отиде до прозореца и видя, че от тази страна не бяха на първия етаж, а доста по-високо. Като всичките си съседки, къщата опираше в един хълм и се издигаше над река с няколко моста, която петнайсет метра по-надолу се извиваше между високи фасади.

Лорн се сдържа да не направи гримаса: ръката го болеше все повече и повече. Това започваше да го тревожи. Не само защото белегът на Тъмнината никога досега не го беше болял, а защото се досещаше, че другите симптоми — неразположението, потенето — бяха свързани с него.

Какво ставаше с него?

— Искате ли да пийнете нещо?

Лорн се овладя.

— Да — отговори той и се обърна.

Тя беше съвсем близо до него и държеше по една чаша във всяка ръка. Усмихваше се безмълвно, горда от своя ефект.

Лорн взе чашата, която тя му подаваше, но не отпи от нея.

— Какво е това? — попита той любезно.

— Вино. Сармско, струва ми се. Не обичате ли?

— И само това?

— Как така? — учуди се младата жена.

— Вино. И нищо друго.

— Ами да.

Тонът на Лорн стана суров.

— Наистина?

Младата жена се разтревожи.

— Какво? Но…

— Наистина? Отговори!

Тя направи крачка назад. Запази спокойствие, но чертите на лицето ѝ се изопнаха. Почувства, че нещо не беше наред, че положението излиза от контрол…

— Без дрога? — попита Лорн, като се приближи заплашително към нея.

— Ама какво ви става? — опита Елана. — Не…

— Отговори!

— Не разбирам! — каза тя, без да го изпуска от очи.

Отстъпваше бавно, предпазливо, както прави човек, който се намира пред хищник, готов да скочи.

— Нищо, което да ме приспи? — продължи Лорн. — Нищо, което да ме замае или да ме убие?

Младата жена понечи да избяга, но той беше по-бърз.

Хвана я и я притисна към стената. С бързо движение извади камата, която носеше на колана си, и я опря в брадичката на Елана, която веднага замря.

— Викай — каза той.

— К… какво?

— Викай. Викай за помощ.

Тъй като тя не разбираше, той грубо я разтърси.

— Викай!

Тогава тя се подчини.

Извика, но не достатъчно силно, както Лорн искаше, който с пламнал поглед я разтърси отново.

— По-силно!

Този път тя извика:

— Помощ!

Доволен, тогава Лорн ѝ направи знак да мълчи, като постави показалеца на устните си, и зачака.