Пиер Певел - Рицарят

Лорн разбра, че искат да се заядат с него, и предпочете да си тръгне. Не беше в състояние да се бие, нито имаше някакво желание за това — искаше единствено да го оставят на мира с болките и тревогите му. Стана, тръгна покрай стената на претъпканата кръчма, като се мъчеше да не гледа към никого. Без да се бави, се промъкна между масите и клиентите, излезе през малка врата, която го изведе на една невзрачна уличка. Моряците го бяха изгубили от поглед, но едва стъпил навън, някой го удари отзад.

Лорн се просна целия върху калните павета. Останал без въздух, късно разбра какво се случваше. Този, който го беше блъснал толкова силно, не искаше да го удари, него го бяха нападнали четирима мъже, които се забавляваха да го удрят и блъскат помежду си. Докато вниманието на Лорн беше насочено към ставащото зад него в кръчмата, той се беше озовал насред сбиването.

Изправи се, изтривайки уста.

На уличката нямаше никого другиго освен Лорн, побойниците и нещастника, който, ударен по главата, се беше свлякъл на земята и върху него се сипеха ритници. Хрумна му мисълта да се намеси. Нямаше значение какво беше направил този мъж. Беше на земята и — един против четирима — можеше да умре, ако никой не направеше нищо. Нападателите се развихряха — пияни и ожесточени. Скоро вече биеха просто едно неподвижно, окървавено тяло.

Лорн обаче не помръдна, само придържаше лявата си ръка към себе си…

Най-високият от четиримата мъже погледна към него. Като остави на другите грижата да довършат работата, той се изправи злобно усмихнат и направи крачка към Лорн. Беше едър и мазен. Челото му беше потно, кожата по кокалчетата на ръцете му беше ожулена. Отначало заинтригуван, той спокойно изгледа Лорн и мълчаливо го предизвика.

Лорн преглътна. Трепереше.

Без да откъсва поглед от Лорн, грубиянът разкопча панталоните си, застана настрани и започна да пикае върху проснатото тяло. През цялото време мъжът не изпускаше Лорн от очи. След като онзи изсумтя и се закопча, Лорн наведе глава и се обърна.

Болен, съсипан и победен, Лорн тръгна бавно.

Чу как другият се изплю презрително.

Две улици по-нататък Лорн повърна до една стена.

Виното беше прибавило опиянение към треската, без да успокои болките му. Почувства се изгубен, изоставен. Нападнато от Тъмнината, тялото му го предаваше. Силата на характера му, волята му също отстъпваха.

Бълнуваше.

Далрот беше победила съпротивата му. Беше имал кошмари и неспокойни нощи. Беше преживял самотата и отчаянието в тъмнината на килията. И в края на това дълго и бавно мъчение имаше само два изхода: лудостта или нищото.

Лорн си мислеше, че е победил прокълнатата крепост, като избягна лудостта, като измами призраците на Тъмнината. Но се беше излъгал. Защото, макар да не беше полудял, той вече беше само сянка на изчезналия мъж.

Почувства други погледи върху себе си, погледи, които може би си въобразяваше, но не можеше да ги търпи повече. Напусна оживлението на празничните улици и хлътна в една пуста пряка.

Бягство.

Отвращаваше се от себе си.

Унижен, объркан, Лорн почувства как отново му се завива свят и повърна още веднъж. Нищо не беше ял, а цяла вечер беше пил. Беше се изгубил, но не му пукаше. Искаше просто да изчезне.

Застана на входа на едно преддверие и повдигна обляното си в пот лице към нощното небе. Погледът му потъна в този безкрай и мислите му го върнаха отново в Далрот, в нощта на освобождаването му, когато се беше озовал притиснат върху крепостната стена.

Изведнъж избухна в плач.

— Трябваше да скоча — прошепна той, като се плъзна покрай стената.

Свлече се на земята и хвана главата си в ръце.

— Трябваше да скоча — повтори дрезгаво. — Да скоча…

— Дръж. Струва ми се, че имаш повече нужда от мен…

Лорн повдигна глава.

Един мъж, когото не беше забелязал, седеше в сянката на преддверието. Просяк. Който му подаваше една бутилка.

Лорн се поколеба, избърса си носа и устата в ръкава.

— Ама пий, де! — настоя другият.

Лорн взе бутилката с трепереща ръка. В края на краищата всичко щеше да е добро, ако махне гадния вкус от устата му.

Макар че…

Лорн се смръщи след първата глътка и едва преглътна.

— Не е много добро, а? — каза развеселен просякът.

— Ами не, наистина не е.

— Това е виното, което буржоата дадоха на града, за да отпразнува посещението на принца. Повярвай ми, те пият по-добро там горе, при губернатора. Ама ние, другите, те си мислят, че ние пием това и сме доволни. И даже трябва да благодарим…