Пиер Певел - Рицарят

Просякът млъкна за момент.

— Казвам се Делио.

— Лорн.

— Пийни още малко, Лорн. Става, уверявам те.

Лорн отпи и веднага съжали. Наистина виното му се стори не така отвратително, но не и до степен да му даде трети шанс. Върна бутилката на просяка, който я пресуши на няколко глътки.

— На твое място нямаше да се цупя толкова. Знам какво ти е. Ще ти мине — каза Делио успокоително.

Лорн го погледна втренчено и просякът разбра.

— О! — каза той така, сякаш беше разбрал. — Виждам.

— Какво виждаш?

— Това ти се случва за пръв път, не е ли така?

— Знаеш ли какво ми е?

— Абе, зависи. Пипаш ли кеш?

— Не.

— Тогава да, знам.

Делио се изправи и излезе от сянката на преддверието. Заинтригуван, Лорн също стана и се опря на стената. Краката му леко трепереха, но го държаха.

— Какво…? Какво ми е? — попита той. — Какво става с мен?

Нетърпението му беше направило гласа му дрезгав и заплашителен.

По друго време нямаше да обърне внимание на просяка. Но се чувстваше до такава степен объркан от болката, която го влудяваше, че беше готов да чуе всичко, да изслуша всичко.

Може би дори да повярва на всичко.

— Къде го пипна това? — попита Делио.

С поглед и с движение на брадичката си той посочи белязаната ръка на Лорн, който разбра, че белегът на Тъмнината отново беше станал видим. За пореден път го закри с дясната си ръка.

— Не си прави труда — каза просякът и свали мръсната качулка от главата си.

Лицето му беше ъгловато и лошо обръснато, дясната му буза беше разядена от рана, хванала червеникава кора. Това беше кървавата чума, чумата на Тъмнината. Не беше заразна, но и не можеше да се излекува.

Лорн разбра защо мъжът миришеше на развалено месо, освен на мръсотия.

— Е? — настоя Делио. — Къде го пипна това? В Мъртвите земи?

Без съвсем да знае защо, Лорн реши да каже истината:

— Далрот.

Просякът се опули.

— Далрот? — възкликна той. — Мамка му… Поздравления.

За момент замълча, после изведнъж попита:

— Плащаш си последиците, а?

— Каза, че знаеш какво ми се случва — каза Лорн.

Уморяваше се.

— Няма да ти хареса.

— Говори!

Делио отстъпи крачка назад, но се подчини.

— Би трябвало да знаеш какво се случва, когато пушач на кеш внезапно е лишен от любимата си дрога…

Лорн знаеше много добре. Но се чувстваше прекалено уморен и прекалено много го болеше, за да се разчувства наистина от спомена за легналия Алан със студената лула в устата. Дори не знаеше дали все още беше способен на състрадание.

— Чувства липса.

— Точно така. И с тебе става същото нещо, но с Тъмнината.

Забравяйки за болката в лявата си ръка, Лорн хвана просяка за яката. Очите му пламтяха от гняв.

— Аз… Казах ти, че няма да ти хареса! — изскимтя Делио.

— Какви ги говориш?

Просякът се задушаваше.

— Това е… тъмнината… тялото ти… то… то е свикнало… то има нужда от…

Лорн го блъсна гневно, преди да успее да си довърши изречението.

— Лъжеш!

Делио залитна и се блъсна в стената. Разтривайки врата си, каза:

— Добре, добре… Може би се лъжа…

— А защо да те слушам — избухна Лорн. — Защо да ти вярвам? Защо да вярвам на брътвежите на някакъв смрадлив, мръсен бедняк? На един просяк? На един… на един болен, разяждан от Тъмнината? — изплю се той. — Защо, а? Защо?

Погледът му беше все така изпълнен с гняв. Но беше и поглед на изгубен човек, бълнуващ, на когото не му е останало друго, освен бунта и отрицанието като последни убежища.

— Защото не струваш повече от мен? — предположи Делио.

Лорн застина, засегнат в сърцето.

От страх да не получи още един удар, просякът се държеше на разстояние. Но Лорн само го гледаше внимателно и размишляваше, въпреки мъките на треската — скован и треперещ, в очите му се четеше болезнена несигурност.

Започна да се задушава.

Коленете му се огънаха и Лорн щеше да падне, ако Делио не се беше спуснал да го прихване.

— Ей, остани с мен, приятелю…

Понеже беше по-нисък от него, на просяка му беше трудно да го удържи. Но Лорн се облегна на рамото му и се съвзе.

— Добре ли си? — разтревожи се Делио.

— Трябваше да скоча.

— Откъде да скочиш?

— От една крепостна стена.

— Това рядко е добра идея. Можеш ли да вървиш?

— С… струва ме се, че да.

— Имаш ли пари?

— Малко.

— Ще стигнат. Ела, ще те разведрим…

Минаха по един мост над Ейрдър и влязоха в Бежофа.

Хапнаха по супа в една евтина гостилница, после продължиха да обикалят някакви мизерни кръчми. Вървяха по разни улички, минаваха през задни дворове, по-тъмни от кладенци, слизаха в изби, където хората пиеха, за да се напият и забравят. Това беше опасен и отвратителен свят. Тук хората се убиваха за една медна тока, момичета разтваряха краката си срещу обещанието да спят в легло, а гладни деца просеха пред вратите на пушалните за кеш. Но в този свят никой не задаваше въпроси. И никой никого не съдеше.